Снимка: Andrey Rudakov/Bloomberg |
Бивши затворници разказват как руската класика е спасила живота им. Те са разказвали романи на Тургенев, Толстой и Достоевски на своите съкилийници. Великата руска литература не може да предотврати ГУЛАГ, но помага да се оцелее в ГУЛАГ. Много или малко е това?
След инвазията в Украйна руската литература е обвинявана в съучастие в тази война и в зверствата, извършени от руските войници; тя била империалистическа и колониална по своята същност. Тази война представлявала морален и хуманитарен банкрут на руската култура. Някои украински писатели призовават за бойкот на руската музика, филми, книги и заявяват, че в света тази култура все още погрешно се смята за европейска и хуманистична, но че престъпниците, които изнасилват майки с деца, се обучават в училище на руската класика, че пътят към клането в Буча води и през руската литература, пише в свой коментар за FAZ Михаил Шишкин.
Мълчание, покаяние
Болно е да си руснак. Чудовищни престъпления се извършват в името на този народ, на тази страна. Руснак сте – искате да обичате родината си и да се гордеете с нея, но как да обичате майка си, когато тя яде вашите и чуждите деца? Русия прави това от векове и не може да спре. Тази война превърна езика на Пушкин и Толстой в език на военни престъпници и убийци. Русия не се асоциира с руската музика и литература, а с бомбите, които падат върху родилни домове, с обезобразените трупове по улиците на киевско предградие.
Какво мога да кажа като руснак, когато чуя, че в Украйна се демонтира паметник на Пушкин, пита се Шишкин? Само да мълча и да се покая. И се надявам, че някой украински поет ще издигне глас за Пушкин.
Режимът на Путин постави в световен мащаб руската култура на огневата линия, като в същото време получи съкрушителен удар от собствената си държава, както винаги досега. Днешна Русия е фашистка държава. Няма значение какво говорят в Кремъл, важно е какво правят. Вече няма свободна култура (всъщност това е тавтология – културата може да бъде само свободна). Тези, които създават култура, са принудени да пеят патриотични песни или да емигрират. За плакат с цитат от Толстой руснак бе осъден в съда.
Пирамида на робите, която почита хана
Това не е ново явление – руската държава винаги е била основният враг на руската култура. Александър Херцен го казва ясно: „Държавата се е установила в Русия като окупационна армия“. В продължение на векове руската властова система е сваляла кожата си отново и отново и винаги е оставала една и съща: робска пирамида, която се кланя на върховния хан. Така е било по времето на Златната орда, така е било по времето на Сталин, така е и днес след анексирането на Крим и началото на войната в Украйна.
Светът се чуди на мълчанието на руското население – виждаме само отделни протести срещу войната. Прочутата последна реплика на историческата драма на Пушкин „Борис Годунов“ е: „Народът мълчи“. Това е стратегия за оцеляване, научена и предавана от поколение на поколение: мълчанието е по-безопасно (подобно на българската поговорка „Преклонена глава сабя не я сече, б.ред.). По-здравословно е човек да няма собствено мнение. Властта винаги е права. Властта не зависи от общественото мнение, тя просто е там горе, на небето, и трябва да се подчинявате на всяка заповед. Именно това прави руския цар свещен. Всеки, който противоречи, попада в затвора. На всичкото отгоре руснаците знаят от собствения си чудовищен исторически опит, че дори най-омразната власт в Русия е по-добра от никаква. Една народна поговорка гласи: „Не пожелавай смъртта на лошия цар“. Следващият може да е още по-лош.
Съпротивата на културата срещу държавата
Само словото може да се противопостави на това мълчание. Ето защо поезията в Русия е нещо повече от поезия. Ето защо държавната власт винаги се е опитвала да задуши или да злоупотреби с културата. Отдавайки почит на руските класици чрез многобройни паметници, съветската власт иска да си придаде вид на човечност и справедливост. „Пушкин, всичко наше!“ звучи през 1937 г. от трибуните, зад които седят треперещите от страх палачи; звучи и сега, на фона на разрушените украински градове. Режимът се нуждае от култура като човешка маска, като камуфлаж за борбата. Ето защо Сталин се нуждаеше от Шостакович, а Путин – от Гергиев, коментира още Михаил Шишкин.
Пътят към Бучанското клане не минава през руската литература, а през забраните за издаване на Достоевски и Булгаков, Набоков и Бродски, Ахматова и Платонов, през разстрелите на Николай Гумильов и Исак Бабел, трагедиите на Марина Цветаева и Перес Маркиш, убийството на Осип Манделщам и Даниил Чармс, през агитацията срещу Пастернак и Солженицин. Пътят към тази война минава през векове на отчаяна и многократно губена съпротивителна борба на културата срещу престъпната държавна власт.
Когато хората говорят за „империалистическия“ начин на мислене на руснаците, те забравят, че Руската империя, за разлика от Британската империя, винаги е била робска империя, в която руският народ е трябвало да търпи и страда най-много. Със сигурност англичаните си представят империята по различен начин. Руската империя не съществува за руснаците, а за себе си. Единствената цел на руската власт е да запази властта си. „Империалистическият“ начин на мислене на руснаците е от друго естество.
Свещеното отечество е остров
По-голямата част от населението все още живее мислено в миналото: идентифицира се с племето и е напълно зависимо от водача на стадото, вожда, хана или царя. Модерният човек е отговорен за собствените си морални решения. А когато злото идва от собствената страна, той се противопоставя на собствената си държава и на собствения си народ. Повечето руснаци все още живеят в епохата, в която собственото им племе винаги е право. А държавната власт от поколения наред им набива в мозъците светогледа „Руски свят“: святото отечество е остров, заобиколен от враждебен океан, и само царят в Кремъл може да спаси страната и народа ѝ и да запази реда в Русия с желязна ръка.
Запазването на властта изисква врагове и безкрайна война. И войници. Известни станаха и думите на маршала на победата Жуков за тежките загуби по време на Втората световна война: „Няма значение, руските жени все още ще раждат войници“. Робите се превръщат във войници с помощта на един изпитан инструмент – патриотизма. Всички диктатори са знаели как да превърнат любовта на хората към родината в любов към режима. И това работи. Руската телевизия показва същите ужасяващи снимки на разрушения и детски трупове от Украйна, както и на Запад. Но те обясняват, че градовете са разрушени от украинската армия, а децата са изнасилвани и убивани от укро-нацистите. Руската армия защитава нашата родина в Украйна от натовския фашизъм. Пропагандата лъже, но хората ѝ вярват, защото властта винаги е права (а телевизорът е представителят на властта в хола) и защото руснаците винаги се борят на страната на доброто срещу злото.
Цивилизационната пропаст между съвременното човечество и онази част от руското население, която е заседнала в менталното Средновековие, може да бъде преодоляна само с помощта на културата. Ето защо режимът прави всичко възможно, за да предотврати културата. Вечните „прокълнати“ въпроси от руската литература на XIX век – „Кой е виновен?“ и „Какво да се прави?“ – измъчват само една тънка образована класа. За милиони неграмотни селяни най-важният руски въпрос е друг: „Царят истински ли е или фалшив?“ Както тогава, така и сега. В Русия средното образование е задължително още от епохата на Сталин, а литературата се използва от държавната идеология, за да се възпитават децата в „патриотизъм“. Властта не се нуждае от хора, които задават въпроси, а от послушни „патриоти“.
Един истински цар печели земя за Русия
Но въпросът дали царят е истински, може да бъде решен само чрез победи. Сталин, победителят във „Великата отечествена война“, е истински; той е почитан и до днес. Горбачов губи както войната в Афганистан, така и Студената война срещу Запада, така че несъмнено е „фалшив цар“ и в Русия го мразят и ненавиждат.
С анексирането на Крим Путин се легитимира като истински цар в очите на населението. Но докато не постигне победа в украинската кампания, това драстично подкопава легитимността му. Когато режимът на Путин се разпадне, ще настъпи депутинизация, но тя ще бъде извършена от нов Путин с друго име.
Робите раждат диктатура, а диктатурата ражда роби
Това не е война между украинци и руснаци. Това е война между хора, които говорят украински и руски, и зверове, които изпълняват престъпни поръчки. В тази война няма националности – има хора и зверове. И в Русия хората излизат по улиците, за да протестират срещу войната, а зверове ги бият и арестуват.
Немският език не принадлежи на нацистите, Паул Целан пише стихотворенията си на езика на убийците на майка му. Руският език не принадлежи на Путин и военнопрестъпниците. Езикът остава само това, което винаги е бил: извънтелесно съществуване на хора и нечовеци.
Литературата като лекарство
Робите раждат диктатура, а диктатурата ражда роби – от този порочен кръг има само един изход – чрез културата. Литературата е лек за отровата на „империалистическия“ начин на мислене. Руската литература все още дължи на света един велик роман. Може би ще бъде написан от млад мъж, който сега седи в окопа и все още няма представа, че е писател. И се пита: „Какво правя тук? Защо моята държава ме излъга и ме предаде? Защо сме тук, за да убиваме и умираме? Защо ние, руснаците, сме фашисти и убийци? Кой е виновен? Какво да правя?“.
Когато мъдрите евреи се събуждат сутрин, те благодарят на Бога, че им е върнал душите. Имам една мечта, макар да знам, че никога няма да се сбъдне. Един ден моята страна да се събуди, ужасена от кошмара на нощта, и да каже: Боже, благодаря ти, че ми върна душата!, заключава Шишкин.
Авторът Михаил Шишкин е роден в Москва през 1961 г., а от 1995 г. живее в Швейцария. Книгите му са преведени на 35 езика и са отличени с много награди. Последната му книга е „Мъртви души, живи носове. Въведение в руската културна история“.
