Те правят реге музика с арабски мотиви и изпълняват български фолклор с източни инструменти. У всеки един от тях вирее „вечноживият дух на Шехерезада“.
Те са героите на Катерина Борисова, чийто нов филм „Духът на Шехерезада“ в понеделник открива фестивала Менар в София. Форумът е за игрално, документално и късометражно кино от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка. В документалната си лента режисьорката разказва историите на няколко арабски артисти, избрали да живеят в България – музиканти, художници, актьори.
„Всеки от тези творци разказва своята история посредством изкуството си. А духът на Шехерезада – това е вечноживият дух на разказвача“, казва Борисова в интервю за Свободна Европа.
По думите ѝ артистите от арабски произход в България „имат много талант, но малко видимост“. Обединява ги това, че всички търсят в България свобода – място, където свободно да се развиват, да се изразяват и да показват изкуството си.
„Едни бягат от война, други от обществени ограничения. Това са едни търсещи умове и души, някои от тях с тежки съдби“, казва младата режисьорка.
Тя избира да направи филм именно за тях по няколко причини – от една страна заради дългогодишната си любов към арабската култура, а от друга – за да се противопостави на предразсъдъците.
Борисова завършва филмова режисура в НАТФИЗ през 2015 г., като още в началото на следването си там започва да се занимава с ориенталски танци. Оттогава както те, така и киното са неразделна част от живота ѝ. Днес тя съчетава филмовите си проекти с работата в собствената си школа за ориенталски танци.
„Танците всъщност бяха моята входна врата към духа на Шехерезада“, казва Борисова.
Благодарение на тях тя се запознава и с някои от хората, които днес са герои на филма ѝ. И от работата и приятелството си с тях разбира и за предразсъдъците, с които се сблъскват в България. По думите ѝ българите често са мнителни и затворени към различните култури. А „това ни пречи“, казва Борисова.
Когато обаче се стигне до истински контакт и се преодолеят първоначалните бариери, според нея се получават много смислени и интересни колаборации.
„Това е и посланието ми във филма: да общуваме повече с различните, да им даваме шанс, да ги опознаваме“, казва режисьорката.
Това не е първият ѝ филм, забелязан от кино фестивалите. През 2017 г. Борисова получи награда за най-добър български филм на международния фестивал „New Wave“ за „Откъснати цветя“. В собствената си продуцентска компания пък работи по множество проекти на социална и образователна тематика, както и танцови видеа. Казва, че най-голямата ѝ мечта е да създаде пълнометражен игрален филм, но въпреки това не вижда себе си само като режисьорка.
„Не мога да се сложа в границите на една професия и да кажа: аз съм само това. Обичам да казвам, че съм артист“, пояснява Борисова. И добавя, че се разпознава в много думи – както в сценаристка, продуцентка, режисьорка, така и в танцьорка. Нещото, което ги обединява е търсенето на красота.
“Киното и танцът са две много различни изразни средства, с които мога да рисувам в пространството – в единия случай с тялото си, а в другия посредством камерата, с композицията, с цветовете”, казва Борисова.
„Танцът е доста по-бързият начин да си доволен, че си сътворил тук и сега нещо. А филмът отнема много повече време. Kиното е отложена наслада във времето.”
