Снимка: Bloomberg |
Всеки път, когато поставя отметка в онова малко квадратче, което казва, че съм прочела, разбрала и съм съгласна с няколко хиляди думи правила и условия, аз лъжа, пише Джъмайма Кели за Financial Times.
Може да е само малка лъжа, но честотата, с която се иска да я изричам – почти всеки път, когато изтеглям ново приложение, обновявам до нова версия на операционната система или се регистрирам за дигитален абонамент – ме кара да се чувствам неспокойно и ми дава усещането, че по някакъв начин съм съучастник в по-голяма лъжа.
Някои може да възразят, че всъщност бих могла да прочета въпросните правила и условия, преди да се съглася с тях, така че да не се налага да лъжа. Ако го направя, ще бъда част от едно малко малцинство – проучване от 2020 г. на групата за цифрови права ProPrivacy установи, че само 1% от хората четат правилата и условията, преди да се съгласят с тях, въпреки че 70 на сто твърдят, че са го направили.
Освен това ще ми е трудно да я карам така: доклад от 2008 г. на двама учени от Carnegie Mellon изчислява, че ако американците действително прочитат и се съгласяват с правилата за поверителност на всички уебсайтове, които посещават, това ще им отнема средно 244 часа годишно.
Други може да смятат, че това не е важно. Но идеята, че тъй като има по-големи неща, за които да се тревожим, не трябва да се вълнуваме около такава систематизирана нечестност, е точно проблемът.
Изглежда не ни прави впечатление добавянето на лозунги или постове към нашите профили в социалните мрежи, които са напълно неискрени и не представят как наистина се чувстваме. Толкова сме пренебрегнали стойността на истината, че дори не забелязваме – камо ли да ни е грижа – колко често не я казваме напълно.
Проучване, проведено по време на президентската кампания във Франция през 2017 г., показа, че макар проверката на фактите относно твърденията на кандидатите да е подобрила познанията на гласоподавателите по съответните въпроси, тя не е променила техните „политически заключения“, или подкрепата за определени лица. Проверката на фактите сама по себе си е проблематична практика, която често не успява да направи това, за което претендира.
Така че в свят, който поставя истината толкова ниско в класацията на обществените ценности, чудно ли е, че хора като Борис Джонсън продължават да показват такова пренебрежение към нея? Трябва ли наистина да се учудваме, че след като промени версията си няколко пъти, Даунинг стрийт 10 смята, че може просто да ни каже, че британският премиер (който подаде оставка като лидер на торите – бел. прев.) е забравил, че е бил информиран за обвиненията в сексуално насилие срещу консервативния депутат Крис Пинчър (който Джонсън назначи в правителството – бел. прев.)?
Ако някои от нас са наистина изненадани от броя на неистините, които Джонсън е натрупал до този момент, не трябва да е така. Фактът, че Великобритания се управлява – поне засега – от такъв лъжец, е симптоматичен за по-широкото обществено принизяване на истината. Както каза лорд Саймън Макдоналд наскоро, начинът на Джонсън за казване на истината изглежда включва „стискане на палци хората да не са прекалено разследващи в последващите си въпроси“, но той не е единственият.
Дори Доналд Тръмп, който несъмнено лъжеше по-изобилно и по-безсрамно от всеки американски президент преди него, беше просто продукт на по-широко отклонение от истинността – в противен случай хората нямаше да гласуват за него. Макар че той може да е ускорил преминаването към епохата на „пост-истината“, самият термин го предхожда с много.
Джон Тасиулас, професор по етика и правна философия в Оксфордския университет, казва, че през последните няколко десетилетия е имало отдалечаване от истината и в академичните среди. Влиянието на постмодернистичните философи като Мишел Фуко и Жан-Франсоа Лиотар популяризира идеята, че претенциите за обективна истина трябва да бъдат систематично развенчавани.
Но това е и резултат от други влиятелни мислители, които не са свързани с постмодернизма, като либералния политически теоретик Джон Ролс, който твърди, че обществото не може да бъде организирано около каквато и да е концепция за истината на етичните ценности, защото не всички разумни хора биха ги споделили.
В същото време, с все по-голямата поляризация на обществото, става по-трудно да се съмнявате във или да не се съгласявате със „своята собствена страна от барикадата“. Достигането до истината по даден въпрос е процес, който изисква открити и солидни дискусия и проучване. Ако нашите общества са изградени върху идеята, че определени „истини“ трябва просто да бъдат приети и че е погрешно дори да ги поставяме под съмнение, това спира този процес.
Както ми казва Тасиулас, „идентифицирането с групата става много по-ценено от хората, отколкото идентифицирането с истината, защото ако отстояваш истината, може да се окажеш отбягван или изключен“.
В света на кеча думата „кейфейби“ се използва, за да опише практиката – както сред борците, така и сред тълпата – да се поддържа илюзията, че всичко е реално, когато всъщност то е по сценарий. Всеки път, когато поставяме отметка за съгласие с правилата и условията в онова малко квадратче, ние участваме в един вид кейфейби на ниво общество: илюзията не само че казваме истината, но и че продължаваме да ценим това нещо.
