ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 39, 1991 г.
ЛЪЧ В МРАКА НА ПРЕИЗПОДНЯТА
Чествуване на Кирил-Методиевия празник в Диарбекир през 1874 година
[ad id=“225664″]
В многопосочния процес на Българското възраждане чествуването на празника на славянските учители св.св. Кирил и Методий е свързано с определени политически и духовни потребности на народа. Средновековната традиция на обикновеното църковно възпоминание на 11/24/ май сега прераства в спонтанен народен празник. Просветителният подвиг на Кирил и Методий става знаме в борбата за новобългарска просвета и черковна независимост, проверка на самочувствието и отчет на постигнатото. Неизчерпаемата сила на празника, като извор на вдъхновение и упование, съвсем естествено се свързва и с най-светлите политически идеали. Извeстно е, че Христо Ботев от народен училищен празник го обявява за „Дeн на българската революция“. Оттогава този нов оттенък търпи бързо развитие. В чествуванията му от Българското опълчение и Българската земска войска се влага още по-определен политически смисъл с тенденция да се превърне в патронен войскови празник. Важен принос в обогатяването на национално-осводителния смисъл на Кирил-Методиевите тържества имат и българските революционери-заточеници, главно в Диарбекир. След злощастния опит за покушение над хасковския чорбаджия Хаджи Ставри фалангата на диарбекирските мъченици се увеличава с 21 дейци от т.нар. „Тракийско съзаклятие“. Голяма част от тях са изтъкнати просветни дейци. Нито за миг те не изгубват чувството си за дълг и непосредствена връзка с Отечеството. Неподправено родолюбие и горещ копнеж за свобода се влага в чествуването на всеславянския ден. Името на православната диарбекирска черква „Свети Козма и Дамян“ сега е особено близко и познато на българския читател от описанията й в прочутата книга на поп Минчо Кънчев „Видрица“. Именно в нея бившите „Тракийски съзаклятници“ организират чествуванията на 11/24/ май. В мрака на Диарбекирската преизподня светлият лъч на празника с основание се свързва с фигурата на чирпанския учител, изтъкнатия просветител и революционер Янко Кочев. Благодарение на българския възрожденски вестник „Век“ става ясно, че Янко Кочев и Петър Берковски организират през 1874 г. „отпразнуването на най-светлия народен празник“. След божествената литургия за Кирил и Методий народният учител Кочев казал „едно хубаво и твърде трогателно слово“. Автентични подробности за празника запазват и страниците на в. „Независимост“, бр. 36, 1874 г. Дописката съобщава, че авторът е грък и понеже „нашите гръцки вестници се боят от имената на св. Кирил и Методия, така също, както от египетска чума“, се предпочита в. „Независимост“.
[ad id=“263680″]
Ето как този чужденец описва празника: „… Вашите съотечественици ми разказаха, че тоя ден е отпразнуван в Деари-Бекир много по-тържествено, откакто той са празднува в тяхното отечество. Това е истина. Два деня преди да настъпи праздникът, вашите съотечественици отишле при първите араби и помолили ги да им дозволят да отслужат черковна служба тяхните собствени български попове само на славянски език. Тие добри хора са сагласиле… Черковната служба беше извършена в черквата Св. Козва и Дамян. Тук присъствуваха не само заточените сиромаси, но и няколко католици. После литургията сичките верующи се събраха във валишкият метох (на дворът) дето става водосвет. Тоя водосвет стана пак на български език. В това време г. Яннко Т. Кочев (бивш учител в Чирпан) са качи на едно възвижено място и каза едно малко словце, като разплака сичкото събрание. Г. Янко каза няколко думи за страданията на вашите невинни мъченици, посъветва тие мъченици да бъдат твърдо-характерни, честни и постоянни, да се обичат помежду си и да бъдат признателни на Диари-бекирските жители, от които зависи и щастието им и бъдещето им… после това, събранието влезе в една от владишките стаи, дето секиму от присъствуващите се даде по едно сладко, по една лъжица коливо. С коливо бяха направени цели две твърде големи тави…“ Историята запазва твърде малко свидетелства, но те са достатъчни, за да очертаят неотслабващия стремеж на народните мъченици да свържат този светъл празник не само с голямата си горест, но и с възвишените си мечти да доживеят освобождението на родината. Тази страница от чествуването на Кирил-Методиевия празник в Диарбекир само затвърдява значението на това място в нашата национална история, което Христо Ботев с право нарича „Нашият Ерусалим и нашата Света гора“.
Нейчо КЪНЕВ – Исторически музей – Стара Загора
