Проф . Тодор Балкански, специално за „Саканюз“
Дойде време да напиша нещо лингвистично (езиковоархеологически анализ) и нещо екстралингвистично (четене на историята по данни на езика) за това, единствено в сегашната българска езикова и етническа територия уж „албанско“ село с българско, повече от българско име Мандрица. При това в миналото населено уж с тоски, албанци християни, които обаче пеят песните си на български език!
Кратка история на фактологията:
Написаното по-долу няма да се срещне никъде другаде в българознанието, така че вестникът на господин Иван Атанасов публикува за пръв път фактологията, която следва по-долу.
Извинявам се за научния стил на написаното!
Първото съобщение за селото, в така нареченото Халашлийско поле, е от 1626 година, с турски запис Мандраджък /НБКМ ф. 138, а. е. 65/. Не е много сигурно това да е селото Мандрица, защото в късен документ от 1873 година името на селото е с турски изговор Мандриса, на български Мандрица на гръцки Мандраки, което пък свидетелствува за гъркоманско население /виж „Македония и Одринско“, С. 11995 57/.
Френското издание на статистиката от посочената година посочва за население „албанци арнаути“. Такава е версията на старожилците в Мандрица, които се самоопределят за „албанци“. Така е и в първата бележка за селото в „Юбилеен сборник“, 1931 година, 178. Тук легендата е за село, основано от албанец – скотовъдец.
Повече от десет пъти съм посещавал Мандрица. Обиколил съм всички стари уж албански семейства, които обаче говорят домашен албански език. Посетил съм и село Караклисе (на гръцки: Μαυροκκλήσι) от другата страна границата, където сега живеят гърцизирани албанци, бежанци от Мандрица, България.
Те също говорят домашен албански език, една от загадките на Мандрица.
Старите мандренци знаят, че са потомци на бежанци от село Вис Куки, Албания, което селищноименичката Бечева /„Местните имена на Ивайловградско/ е предала по народна етимология като Безкуки (69).
Името е старинно българско, по стб. Въсъ Кук – „село Кук“, кук, като в Кукуш.
Когато идват българите от западния край на костурско, те освен български език притежават като крипс език албански, така както малазийските българи ползват турски език. В последствие са били поощрявани от духовни гръцки власти в селото за тази говорна практика.
В песните си обаче са запазили костурския говор с неговата най-отличителната черта, така наречения разложен назализъм засега оставили следи в два впечатляващи езикови факта:
– Когато Атанас Разбойников посещава селото, му прави впечатление, че местни „албанци“ пеят на български език за „една мома хумбава“, вм. хубава. Бяла река, която протича край селото, наричат си име Мъндрица, по-мъдро: мъдро в значение „спокойно“.
Наставката -ица в българския езикова територия създава имена на реки докъм края на XVII век, датиране, което съвпада със заселването на мандричани от Вис Куки, вече село, достигнало до степента на албанизиране.
Такава е историята на единствените уж „албанци“ в Ивайловградско.
Нямаше в миналото български учен, който да се „загледа в двата „говорещи“ езикови феномена на разложения назализъм: мома хумбава и Мандрица, в резултат на което албанската пропаганда в нас, макар и слабо, успя да превърне жителите на това село във вече „чисти албанци“. Това направиха освен албанските емисари, начело с лектора по албански език София Кацо̀ри, но и негови и български колеги, поддръжниците на тезата за обезбългаряването на българите. Практика, която е прилагана към помаците – ахряни във всички краища на Родопите, в Тетевенско и Благоевградско, да не говорим за тези в Гърция.
В самата долна земя Албания (Преспа и Голо бърдо) много българи – помаци са асимилирани и днес, макар да пазят българските етнографско име аповци (по апо – „чичо“), са повече албанци да кажем от Скендербек и Енвер ходжа в Тирана!
Снимка: Интернет
