„Вие сте българка – заради рода си, по рождение, в младостта си. Но вие сте и французойка – заради вашите текстове, заради вашите любови, по ваш избор. Но вие сте и гражданка на републиката на буквите, чийто паспорт са книгите и чиито граници са пътищата.“
Това са думи на френския президент Еманюел Макрон, отправени към една от най-известните мислителки в областта на обществените науки в света – Юлия Кръстева. Именно с тях преди три седмици Макрон връчи на Кръстева второто най-високо френско отличие – титлата „Велик офицер на Почетния легион“.
Никога досега български гражданин не е получавал толкова високо признание от френската държава. Отличието се връчва за изключителни военни или граждански заслуги.
„Последната публично известна интелектуалка“
Кръстева е лингвистка, психоаналитичка, писателка, феминистка, едно от най-важните имена в областта на семиотиката. Често я наричат „последната публично известна интелектуалка“. Както я определя и френският президент Макрон, тя е от онзи тип мислители, които по-скоро принадлежат на света, на една глобална „република на буквите“, отколкото на определена държава.
Тя е родена в Сливен през 1941 г. Завършва френска филология в Софийския университет и само на 25-годишна възраст получава стипендия от френското правителство и заминава за Париж, където живее и до днес.
Там за съвсем кратко време Кръстева успява да стане част от една изключително бурна интелектуална епоха. Още преди публикуването на първата си книга през 1969 г., Кръстева вече става известна с публикациите си не само във Франция, а и в САЩ.
Оттогава досега е публикувала повече от 30 книги, от които само малка част са преведени на български. Основният език, на който Кръстева мисли, говори и пише, е френският.
Нейните книги обхващат обширната гранична зона между език, култура и литература. Най-новата от тях, посветена на Фьодор Достоевски и озаглавена „Достоевски пред смъртта, или полът, омагьосан от езика“ („Dostoievski face a la mort, ou le sexe hante du langage“), беше представена във вторник в Париж.
Това не е първата ѝ книга, посветена на руския писател. Миналата година на френски излезе и „Достоевски“ на издателство Buchet-Chastel. Тогава пред Radio France Internationale Кръстева разказа за влечението си към Достоевски, въпреки възраженията на баща ѝ, който се опитвал да я разубеди да не го чете.
„[Моите ] очи, вторачени в „Идиот“, а баща ми остро ме съветва да не чета книгата: „Разрушителна, демонична и отегчителна, стига толкова, изобщо няма да ти хареса, остави я“, спомня си Кръстева думите на баща си.
„Той мечтаеше да види как напускам „червото на ада“, както наричаше родната ни България. За да постигна тази отчаяна цел, най-доброто, което можех да направя, беше да развия своя вроден вкус към яснотата и свободата – на френски, това се подразбира, тъй като баща ми ме беше запознал с езика на Лафонтен и Волтер“, разказва тогава Кръстева.
Както е очевидно обаче, допълва Кръстева, тя не се подчинява на бащините заповеди и се потапя в Достоевски. По думите ѝ била „възхитена, завладяна, погълната“.
„Ускоряването на историята“
Научният свят пък остава най-възхитен от нейните теории в областта на литературната теория, семиотиката и психоанализата. Културологът Александър Кьосев я определя като „автор на редица фундаментални идеи, революционни в научния смисъл на думата“.
Една от тези идеи е например теорията на Кръстева за „интертекстуалността“ – тезата, че смисълът и значението на всеки текст се определя от отношението му към другите съществуващи текстове, че както знанието, така и литературните текстове не съществуват във вакуум, а са в постоянно взаимодействие помежду си.
Тази своя ключова идея Кръстева описва още през 1966 г., когато става част от кръга около парижкото списание Тел Кел. Сред учените, публикували в него, са и основни имена като Мишел Фуко, Жак Дерида и Ролан Барт.
За самата Кръстева пък списанието е много повече от просто списание – благодарение на него тя се запознава със своята голяма любов Филип Солерс.
През годините е награждавана с редица престижни отличия, сред които наградата „Холберг“, създадена от правителството на Норвегия, за да попълни липсата на хуманитарните науки в предвидените области на Нобеловата награда, наградата на името на Хана Аренд и наградата на името на Вацлав Хавел.
Себе си и своите интелектуални постижения самата Кръстева определя като „исторически продукт“: Продукт на „Втората световна война, конференцията в Ялта, поделянето на континента ни на Източна и Западна Европа; мечтата на генерал дьо Гол, който вече виждаше Европа да се разпростира от Атлантическия океан до Урал и даваше докторантски стипендии на младите студенти от Изтока, говорещи френски; след това май 1968; падането на Берлинската стена; перестройката; гласността; пробуждането на Китай и възникващите нови световни сили; структурализма, постструктурализма; фройдизма; сблъсъкът на религиите; хиперсвързаността; финансово-икономико-политическо-обществено-метафизично-екзистенциалната криза“, казва тя през 2014 г. в своя лекция в Софийския университет.
„В това ускоряване на историята, което ми даде шанса да си създам своеобразно място, никога няма да забравя какво дължа на страната на моя произход, България: страна на кръстопът, с бунтовен народ, която е моята родина”, отбелязва тогава Кръстева.
Агент на Държавна сигурност
През март 2018 г. стана ясно, че „ускоряването на историята“ не е подминало Кръстева и в друг аспект. Тогава Комисията по досиетата разкри, че тя е била агент и секретен сътрудник на Държавна сигурност.
Според документите Кръстева е била вербувана през 1971 г., 5 години след пристигането ѝ във Франция, и е сътрудничила на Държавна сигурност под псевдонима Сабина.
Кръстева отрече информацията и я определи като клеветническа, „не само гротескна и невярна“, но и „атака срещу нейната чест“.
Разкритието предизвика бурни дебати. В архива на Комисията по досиетата обаче няма документи, които да са собственоръчно написани от Кръстева, а единствено донесения за нея от други оперативни работници.
