Не знам защо, но тоталитаризмът ми прилича на „огромно старо и грозно дърво“. С годините и стареенето то става все по-закостеняло и уродливо. Заема жизнено пространство — почва и въздух, отнема слънцето на младите и изгаращи фиданки. Ясно е, че трябва да се направи нещо. Да бъде изтръгнато — решение, което наивните идеалисти смятат за най-логично и естествено. Вместо това започва прочистване. Разбира се, от горе на долу. Тук изсъхнало клонче, там, по-надолу друго. Дървото трябва да добие по-привлекателен вид. Но корубата му е изсъхнала, зловещо скърцаща от поривите на вятъра. Какво от това — с тази коруба, с този дънер то може да доживее още петстотин години.
Така, струва ми се се разгражда тоталитаризмът у нас. Само от горе на долу и в никакъв случай обратното. По нечия инструкция и нареждане. Под строгия контрол и надзор на някакви невидими, тайнствени и жестоки сили. Всичко, което се опитва наивно да покълне отдолу, е стъпквано жестоко. Създават се разни „демократични“ организация и прочие образувания. Отначало дават някаква демократична надежда — поне за някои, а след това лъсва регламентираното, закодираното в тях. Зад привличащите им фасади се виждат невъзмутими кошмарно познати образи от вчерашния ден. Тези организации не се създават заради демокрацията, те се създават за да й попречат. Защо нейните издънки и филизи трябва да никнат и растат неконтролируеми? Където и както си искат? Каква демокрация е това? Не е ли по-добре да бъдат посадени където, когато и както е удобно на тях? По оня изпитан и добре проверен стар ред!
Това сме! Наивници, от чието име говорят „политическите” мъже под и над път. Които смятаме, че държим в ръцете си съдбата и бъдещето на демокрацията. Че всички заедно ще изграждаме новото. Но да не се напъваме. И този път като всичко друго тя, демокрацията, ще ни бъде „спусната“ отгоре на малки порцийки. Малка глътка въздух, колкото да не се задушим, късче хляб, колкото да не умрем от глад.
Разчита се на нашия опит в чакането. А той е петстотингодишен.
Иска ми се обаче да не е така. Може да сме наивници, но и без тях не може. Дори е малко страшничко, когато ги няма, а властва само жесток „реализъм“. Защото, струва ми се способността да вярваш стои по-високо от това, в което вярваш. Щеше ли иначе Сервантес да напише великото си произведение?
Димитър Йовков, вестник Ден 1991г.
