Аз съм котката Ивелина. Живея в панелен апартамент и се грижа за човешките същества Кольо и Нора. Изумително красива съм. Обичам да спя; да ям; да се мия; да ме гушкат; да се забавлявам; да лоча тайно бира от нечия чаша. Мисля, че хората са олигофрени – непрекъснато се занимават с безкрайно тъпи неща, вътрешно се тормозят за глупости и често са безсмислено тъжни. Харесвам телевизията, но тия двамата зяпат само мачове и се наложи да се приспособя (аз съм от „Съндърланд” – „Нюкасъл” свине, на мишки синове). Рядко ми пускат да си погледам любимия сериал „Дързост и красота”. Брук е върха – яко забременява от всички. Досега е родила 117 деца, включително 14 пъти тризнаци и 23 пъти близнаци. Преди години и аз бях бременна. Спомням си как ми донесоха партньора – някакво момче котка… глупаво и неопитно. Исках истински мъж, едър котак – да ме подчини и да ме изтърбуши здраво, но повече желаех да имам дечица. Съгласих се. Пуснаха го при мен в спалнята. Той стои приклекнал, плах и неуверен. Поне е хубавец. Първо реших да го набия – как тъй ще ми влиза в територията?! Подгоних го и здраво го драх – тупаници, ритници, колена в муцуната. Сетне му казах за какво е тук и че ако не хвана от първия път, ще го заколя. Исусе, тоя почна да ме оножда отстрани в ребрата. Балък. Свалям го с дебел селски шамар. Дигам опашка и му посочвам с лапичка: „Глупако, тук под дупето ми ще действаш!” Уж разбра. Почва нещо да ме души отзад: „К’во правиш, бе?” „Ъмм… аз таковааа… да те предразположа… така е модерно сега.” „ Абе, майка ти ненормална, почвай да ме оправяш, че да не ти сваля кожуха с огън!!!” Свърши си работата, а след това го претрепах повторно. Родих четири котенца. Кръстих рожбите си Елизабет, Джесика-Ема, Ричард и Едуард (Кольо естествено им съчини български имена – Донка, Бонка, Христо и Пламен… не че имам нещо против – то и аз съм българка). Два-три пъти в седмицата хората ме затварят в клозета. Знам какво правят – секс. Но за какво им е тоя секс, като тая нищо не ражда (само вика, все едно я блъскат с капан за мечки по главата). Отключват ме – Нора потна, със залепнала по лицето коса, Кольо доволен се чеше като пръч в конюшня. Това момиче, ако се беше взело в ръце, досега щеше да изкара поне десетина котила. Друго, което много ме дразни в хората е, че ми дават да се храня на земята. Не било хигиенично на масата да има котка… А Кольо как яде – около него е като след взрив на граната пусната в голяма торта: сосове капят, трохи хвърчат, на гърба си има половин салата, в брадата му живеят картофи, изтърва си натопения залък на пода, настъпва го без да иска, а после го обира от джапанката с вилица и пъха смачканото в устата си. Накрая се оригва силно като Джон Гришам. Ами каква музика слушат – ужас, все едно колят дива свиня на фона на хилти (ТА-ТА-ТА-ТА… ДЖ-ДЖ… ХРР-РРРР). Нормално… все пак според Кольо Моцарт е вид сирене, Верди футболист на „Лестър”, а Бах изобретателят на бахура. Поне кючеци да пускат за разнообразие, че и аз малко да повъртя дупарката. Най-често се сещам за майка си, когато Кольо тръгне да готви – искам да се заровя в топлата ѝ грижовна козина. Днес ще прави супа леща. Първо нарязва картофите (пръстите му дават свидни жертви), после слага чесън в буркан и силно го тръска, за да се обели. Гледа буркана, гледа суровите яйца… решава, че тая тактика ще важи и при тях. Разклаща силно… чуди се, защо не се е получило и прецежда сместа през филтъра на кафемашината. Слага олио, саздърма, макарони, наскубва от индришето, сол, компот от джанки (щото готвел гурме… всъщност идея няма какво означава) и накрая добавя една шепа леща. Сипва целия бъркоч в малката тенджерка и право в микровълновата. За Бога, не може да е такъв идиот. Кръстя се скрита под одеялцето. Ух… хвала на Исус… не я включи. Нещо размишлява. Пресипва манджата в тава и обратно в микровълновата. Майкооооо!! Пуска… отива гордо до килера за още ракия… уредът свистейки започва да подскача на място… следва… заря с гръм и ядрена катастрофа. Кабели горят, мазни кълба дим, сажди, отровни газове… Чернобил в нашата кухня. Опитва се да изгаси пламъците с уста, но от дъха му те само се разрастват. В паниката почва да замеря огъня с предмети – запалки, дезодоранта от масата, вестника, чашата с ракия… Все пак накрая загася пожара с най-милото му – бирата. Изчиства на бързо, изхвърля съсипания уред. Взима ме на рамо и отиваме да обядваме в комшиите (дано имат маслинки, обичам маслинки). Вечерта Нора се прибира. Зловещо пита къде е микровълновата. Той увърта. Тя крещи. Той признава. Тя крещи. Той се извинява. Тя крещи. На негова страна съм и се въргалям в краката му (миризмата на разложена клоака ме удря чак в ушичките). Сядат на масата за по едно питие (аз се сгушвам като охлюв в него). Кольо казва: „Знаеш ли, Норка, имаш прекрасна ключица.” „Я млъквай, няма да имаш секс тая вечер.” „Сериозен съм, изглежда толкова подредена и така живописна, сякаш Шопен я е нарисувал с четката си.” „Наистина ли?!” „Върховна е, като лунен лъч проникнал в мазата на блока! Може ли да я подържа за малко?” Нора мига като някой паяк: „Да… може… ела…” Айдееее тоя пак я подмами. Дигам си дупето и се запътвам към нужника. Заключват ме. Сега Нора пак ще вика, все едно я бият в главата с къщичка за птици. След двайсет минути сме се наредили като папагали на дивана. Има смях, бира, мезета, двойката нарежда хората в телевизора и всички се веселим. Обичам човеците. Надявам се някой ден да разберат, че както на тая и други планети, най-ценно е здравето, а щом го имат, техен дълг е да забравят ежедневните простотии и да бъдат щастливи. Болните хора биха го направили! Наздраве. Ваша Ивелина.
Никола Крумов
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=990321111022697&id=769354269786050
