Всеки ден от декември насам на улица „Позитано“ в София се вие опашка – точно пред сградата на Военно-окръжната прокуратура. Хората, събрани там, се познават помежду си, нещо обсъждат, не изглеждат весели. После потъват зад вратите на сградата.
Това са български турци, прогонени от българските комунистически власти през 1989 г. Оттогава живеят в Турция и чакат българската държава да осъди хората, които са ги подлагали на репресии.
За първи път ги допускат до секретните материали по делото.
Но за 34 години това така и не се случва. Сега властите за първи път ги допускат до секретните материали по делото за тези репресии. Те пътуват от Турция, за да четат документите и да видят как това, което са им причинили, е било разследвано в една вече демократична България.
„Ако няма справедливост, някой може да го повтори“, казва Сабри Искендер, един от хората, които могат да се видят пред сградата на „Позитано“.
Репресии, а после нищо
През зимата на 1984-1985 Българската комунистическа партия (БКП) начело с Тодор Живков започва насила да сменя имената на етническите турци. Според пропагандата прадедите на хората от турското малцинство са били принудително „помохамеданчени“ и затова турците сами са поискали да си „възстановят“ българските имена, все едно преживяват някакво собствено „възраждане“. По тази причина събитията са наречени от властите „Възродителен процес“.
Всъщност българските турци са принудени да приемат новите имена с насилие, при което има жертви. А по-късно десетки хиляди от тях са изселени в Турция – процес, наречен от БКП Голямата екскурзия.
След падането на комунизма на 10 ноември 1989 г. и връщането на имената на българските турци, през 1991 г. започва разследване. То обаче така и не открива виновни, въпреки че многократно е удължавано.
На 31 май 2022 г. делото беше прекратено от Военната прокуратура. Това се случи малко след смъртта и на последния обвиняем – министър-председателят по онова време Георги Атанасов. И без на потърпевшите да бъде разрешено да се запознаят с материалите.
Те обаче подадоха масови жалби и на 22 декември 2022 г. Софийският апелативен съд (САС) постанови, че са допуснати нарушения на техните права и възобнови делото. Чак година по-късно – през декември 2023 г., на ищците беше разрешено да започнат да четат томовете във Военно-окръжна прокуратура, съобщи пред Свободна Европа един от техните адвокати – Есен Фикри.
Въпреки това, те нямат право да говорят какво са прочели, а само да го обсъждат помежду си, защото делото е секретно. По време на четенето им вземат и телефоните.
След това те ще имат право да направят възражения и искания за установяване на други лица, участвали в извършването на тези деяния, каквито указания е дал и САС на разследващите.
„Демокрацията все още куца“
„Не можем да се примирим със съдбата, в която се намираме. След 100 години някой може да каже – едно време Тодор Живков е направил „Възродителния процес“ и никой не е наказан, така че и ние можем да го направим. Ако няма справедливост, някой може да го повтори“.
Това казва 76-годишният Сабри Искендер, чието рождено имe е сменено тогава. Той винаги е отказвал да носи българското име, дори сега не иска да го изрича.
Бил е политически затворник, подложен на мъчения в ареста, лежал е без присъда в лагера Белене и е опитал бягство през връх Ком. Искендер е основател на легалната организация „Демократичната лига за защита правата на човека в България“, която се противопоставя на „Възродителния процес“. Той и съмишлениците му се възползват от член 52, ал. 1 от тогавашната конституция на България – гражданите имат право да създават организации с неполитическа цел. За да успеят обаче, първо дават програмата на организацията на английското и турското посолство.
„Целта ни беше западният свят да я прочете, за да не може тук да я променят. Първо го съобщи Радио Свободна Европа и Живков не можеше да направи нищо“, разказа Искендер пред Свободна Европа – наследник на радиото, което в онези времена е забранено в България. Той и сестра му предават нелегално информация за него в Би Би Си и Дойче веле.
„Всички бивши социалистически страни [днес] вървят по демократичен път, в България демокрацията все още куца – режимът уж се е сменил, но няма нито един наказан“, казва Искендер. – „И е абсурд да има, повечето измряха, а тези, които са живи, ги пазят. Като умря Атанасов, искаха да потулят делото. Е това демокрация ли е?“, пита той.
111 дни бой, лагерът Белене, опит за бягство
Сабри Искендер е роден на 8 септември 1947 г. в село Жълт бряг, Сливенско. Завършва строителен техникум, работи в „Пътни строежи”, а след това като таксиметров шофьор.
За първи път влиза в затвора на 27 г. Разказва, че старшина от МВР, на когото се противопоставя за несправедливост, го докладва, че е говорил против властта и българите. Прокурорката иска 6 месеца условна присъда, но милицията протестира и го осъждат да ги излежи ефективно.
На 17 януари 1985 г. – само ден преди да започне смяната на имената в Сливенско, той е задържан. Разпитват го 6 часа. Искат да признае, че има нелегални връзки с турски граждани с цел шпионаж за Турция и Запада. Сабри е невинен, знае, че няма доказателства и очаква да го пуснат. Но остава там точно 111 дни. Без обвинение.
Мислех си – тези са по-жестоки от фашисти
„Големи изтезания преживях тогава, толкова бой само на филми съм виждал – – с палки, с маркучи, с табуретки. Два пъти дори ме душиха с маркуч. Мислех си – тези са по-жестоки от фашисти“, разказва Искендер.
Докато го бият в ареста, в дома му е извършен обиск, при който милицията уж открива бутилка с безцветно мастило. Обвиняват го, че с него е писал между редовете в тайни писма до Турция, където разчитали посланията му след като го затоплят. Той отказва да признае нещо, което не е извършил.
И понеже няма и писма, в крайна сметка не му повдигат обвинение. Но на 8 май 1985 г., без съд и присъда, е изпратен в лагера Белене на остров Персин в река Дунав. Превантивна мярка по Закона за народната милиция, заради това, че е „пропагандирал“, че насилствено се сменят имената на турците.
В лагера не го бият, но заедно с останалите над 500 политически затворници са подложени на психически тормоз, докато по цял ден работят. След близо година 35 души, сред които Искендер – всичките етнически турци, са преместени в секретния обект в лагера – „Заставата“. Там ги затварят в килии, от които ги пускат веднъж дневно. Причината – да не влияят на останалите затворници.
Започват гладна стачка, която продължава 37 дни
Те обаче започват гладна стачка, която продължава 37 дни и до края издържат само петима. Единият е Искендер. Така извоюват свободата си. Е, не съвсем.
На 6 май 1986 г. ги натоварват в камиони и разбират, че са изселени – честа принудителна практика – всеки е изпратен да живее в далечен от дома си край на страната, под забрана да напуска мястото. И без документи. Искендер се озовава в село Камено поле, Врачанско.
Издържа няколко месеца и в края на октомври, докато 16-годишният му син е на свиждане, решават да опитат бягство през граница. През гората стигат до връх Ком и го изкачват. Под риск да бъдат застреляни от граничарите преминават теленото ограждение и влизат в неутралната зона между България и тогавашна Югославия.
Двамата обаче са напълно изтощени и премръзнали, на сутринта ги забелязват граничари и в крайна сметка се предават. Искендер е откаран в следствения арест на Държавна сигурност на ул. „Развигор“ в София. Прекарва там 66 дни.
През това време се заражда идеята да създаде организация за защита правата на българските турци. Но първо трябва да излежи присъда за опита за бягство. През януари 1987 г. е осъден на 2 г. затвор и още 2 години изселване. Излиза на 30 април 1988 г. – зад решетките, ако работиш два дни, се смятат за три излежани.
„Ако ми върнете същия паспорт, ще го изгоря“
Отново е изселен в Камено поле и този път успява да създаде организацията с двама свои съмишленици. Това са Мустафа Юмер от Крумовград, учител, завършил философия в Софийския университет, и Али Орманлъ от сливенското село Ябланово, също лежал в Белене, също изселени във Врачанско. Основават „Демократичната лига за защита правата на човека в България“ на 13 ноември 1988 г. Искендер успява да запише 473 членове.
Милицията започва да ги следи и привиква. Те обаче изпращат паспортите си с български имена в МВР с настояване да им издадат нови с техните. Искендер дори пише: „Ако ми върнете същия паспорт, ще го изгоря пред кметството“. Не му го връщат.
А няколко месеца по-късно тримата са изгонени в Турция. На 16 май 1989 г. Искендер е откаран с кола до границата и качен на международния влак. Напуска България с чисто нов паспорт с българското си име.
Отива в Бурса, където има роднини. После се мести в Анкара, където живее и работи в Агенцията по младежта и спорта като преводач от български. Сега е пенсионер, но няма да се откаже да търси справедливост за насилствената смяна на името си.
