Неговата България. На Пеевски.

Денят е 14 юни 2013 година. БСП и ДПС избират скандалния депутат Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Кворумът на заседанието е осигурен от ГЕРБ – партията, която предходните четири години се е възползвала всячески от влиянието на Пеевски, медиите на Пеевски и приятелското отношение на Пеевски към нейното управление.

Часове по-късно формацията на Борисов е театрално възмутена. И от този момент нататък кворум на парламентарните заседания не правят. В този смисъл остава въпросът: защо позволиха изобщо избирането на „успелия млад мъж“ начело на държавната агенция за национална сигурност?

От 14 юни 2013 в страната започват невиждани граждански протести. Междувременно Пеевски дава интервю от кабинета си в ДАНС. Но ден по-късно се връща като депутат на ръба на закона. Казусът е отнесен до Конституционния съд. Той от своя страна демонстрира благосклонност към скандалния народен избраник и го оставя в парламента. Кабинетът на Пламен Орешарски пък съществува благодарение на златния пръст на Волен Сидеров. И просъществува докато ДПС реши.

Същевременно протестите продължават с искане за оставка на правителството и за нов морал в политиката.

Десните партии, които по това време не бяха в парламента (точно както сега), тръгнаха към обединение под шапката на Реформаторския блок. Първоначално обявиха, че разлика между БСП и ДПС от една страна и ГЕРБ от друга няма. Година по-късно размислиха и решиха, че тези им декларации са „трик“ и подкрепиха кабинета „Борисов 2“. Обещаха, че присъствието им във властта ще е гарант за реформи. В резултат стигнаха до „историческия компромис“, от който също бе отстъпено.

Реформаторският блок се разпадна, а на Борисов му се наложи да отговаря на въпроса вижда ли Делян Пеевски, когато се погледне в огледалото. Поръчки на фирми с участието на Пеевски уж бяха спрени, премиерът влезе в ролята на негов говорител и обяви, че вече „го няма“, БСП преживя катарзис и смени лидера си, след което спечели президентските избори и управлението на ГЕРБ се срути. Няколко месеца по-късно Борисов отново спечели парламентарния вот и състави управление с националисти. Сидеров отново е златен пръст, а Валери Симеонов, който смята, че граждани, които си знаят правата са нагли, е вицепремиер.

Всички парламентарни партии в купом твърдят, че реформиране на прокуратурата не е необходимо. А малцина са тия, които помнят за разказа на Цветанов как в битността му на вътрешен министър главният прокурор Сотир Цацаров се явил в кабинета му, придружаван от ДПС-депутата.

Обществото се раздели още през 2013 година и днес, четири години по-късно, едната му част продължава да предпочита Пеевски пред Борисов – като по-малкото зло. А другата – Борисов като алтернатива на Пеевски. Трети, които още тогава излъгаха, че не предпочитат никого от двамата, започнаха да обслужват интереси и на Борисов, и на Пеевски, осветявайки ги без да искат като едно. Справка: бившият икономически министър Божидар Лукарски, преизбран наскоро като председател на СДС.

Четири години след избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, България изглежда точно като бизнесът на депутата – съвсем негова, но управлявана от подставени лица. Така изглеждат и политическите формации. И медиите.

Мощта на модела КОЙ

Днес Пеевски не просто е по-силен, той е всемогъщ. И в случая не става дума за лицето Делян Пеевски. Става въпрос за модела КОЙ, изтъркан вече до баналност. Модел, в който влизат всички власти у нас, без изключение. Модел, който обединява изпълнителна, законодателна и съдебна власт под една шапка (или по-точно – маска).

Четири години след избора на Пеевски за шеф на ДАНС, в България няма яснота – за най-голямата кражба в последните години у нас – КТБ. Няма и яснота защо парламентарните формации демонстрират изумително единство по темата за съдебна реформа. А двата въпроса са дълбоко и неразривно свързани – грабителствата в съвременна България няма да бъдат разкривани, докато прокуратура и съд не започнат да вършат работата си, вместо да осигуряват политически чадър.

Четири години след избора на Пеевски за шеф на ДАНС, неговото име не се споменава нито от управляващи, нито от опозиция (в парламента). Четири години по-късно той е съвсем легитимен народен представител. Избран е. Четири години по-късно от телевизионен ефир журналист съобщава, че народът си иска Пеевски, а обществото не се вълнувало от съдебна реформа, защото други му били болките. Без да става ясно какви са.

Точно четири години по-късно: в страната има правителство на уж десни и националисти. Които не желаят да ограничат инструментариума на модела КОЙ. Опозицията е на същото мнение. Президентът Румен Радев изглежда сякаш играе в същия отбор. В чест на истината той пробва да прокара различна теза още в предизборната кампания (оповести, че в България е необходима правосъдна реформа по румънски модел), но само 24 часа по-късно вижданията му рязко се промениха на: „мнението на главния прокурор трябва да е определящо“. Същият главен прокурор, придружаван от Пеевски на среща с Цветанов.

Четири години след избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, задкулисният модел в страната е все по-силен, но вече и няма кой знае какви опити да бъде скрит. Медиите са лениви, обществото – изморено и разделено. А политическите лидери успяват лесно да имитират различия, които да служат за „картинка“, която телевизиите да показват.

Границите на допустимото

Всъщност, ситуацията 4 години след 2013 е същата както тогава. Заявена дори много по-агресивно и арогантно от нейните създатели. Единствената разлика е, че границите на допустимото с всяка следваща година се разтеглят до неузнаваемост и притъпяват обществените рефлекси. Най-лесният за разбиране пример в тази посока е съставът на властта. Преди 4 години изгледаше недопустимо правителството в европейска България да се крепи макар и неофициално на волята на националистическа формация. През 2017 година националистическата формация е основен управленски партньор. Ако подчинението и овладяването на страната продължи със същите темпове, след още четири години нищо чудно Делян Пеевски да бъде избран за премиер…

Източник: Дойче Веле