ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 61, 1991 г.
Необратимите последици на историята
♦ 200 години от победата при нос Калиакра, или за значението на двете Екатеринински войни ♦
Първоначално българският народ не е в състояние да реши пряко освобождението си от османско иго. Затова неговите най-далновидни дейци насочват усилията си към политически комбинации и разчитат на чужда помощ. През 18 в. Османската държава се изправя пред нова военна сила – Русия. Нейният стремеж към топлите морета я превръща в естествен съюзник на поробените християнски народи. Поради това в политическото развитие на българите важна роля имат и външнополитическите събития, които заедно с редица вътрешни предпоставки, задействат нови сили. Натрупаният политически опит определя по-нататъшния път в обособяването на идеята за възстановяването на българската държава. От особена важност са двете Екатеринински войни, които съвпадат със зараждащата се българска национално-освободителна идеология. Независимо че историческият календар отбелязва само 200-годишнината на едно определено събитие – победата на руският черноморски флот при нос Калиакра, то дистанцията във времето дава основание да очертаем взаимовръзката на двете войни с българския политически небосклон. Зараждащият се Източен въпрос гъмжи от сложни и заплетени противоречия между Русия и Турция от една страна и от натрапчивата намеса на европейските държави – в случая на двете най-могъщи сили Англия и Франция, от друга страна. Като не желае да вникне в същността на тези противоречия, воинственият султан Мустафа ІІІ на 6.10.1768 г. обявява война на Русия. Войната от 1768-1774 г. само прибавя нови мощни лостове към вътрешната съпротива на поробените народи, използвани умело още от Петър Велики. Политическите емисари на Екатерина ІІ и особено мисията на подполковника от български произход Назар Каразин предизвикват засилена политическа активност. Имената на руските пълководци генерал Румянцев и Суворов получават легендарен ореол особено след бойните им успехи в Молдова и Влашко, които им позволяват през 1773-1774 г. да се озоват в българските земи. Румянцев завзема Северна Добруджа, а Суворов, след катастрофалното разгромяване на 40-хилядна армия при с. Козлуджа, Провадийско, помита турската отбрана при Тутракан, Добрич, Нови пазар и обсажда крепостите Силистра, Русе, Шумен и Варна. Така че подписаният на 16 юли 1774 г. в руския лагер Кючюк-Кайнарджански мирен договор предвижда не само териториални придобивки, но и ново политическо разделение на Европа, както и въпроса за съдбата на поробените християнски народи. Всичко това поражда неимоверни политически страсти, опасения и интриги, които неминуемо довеждат до пожара на втората Екатериниска война от 1787-1791 г. Войната носи тежък и противоречив характер. Съпротивата на Прусия и Англия, както и двусмисленото съюзничество на Австрия, изостря напрежението, но заедно с това подготвя бързите победи на Суворов в Молдова и превземането на крепостта Измаил на Дунава. Тези постижения на военното изкуство през 18 в. получават още по-голям блясък и в изкусните морски битки. Като създава нова маневрена тактика, командващият руския черноморски флот адмирал Фьодор Феодорович Ушаков печели две морски битки през 1790 г., а на 12 август 1791 г. окончателно разгромява при нос Калиакра турския флот и затваря Босфора. Поредицата от победи по суша и море ускоряват подписването на Яшкия мирен договор от края на 1791 г. Руския окончателно завзема Черноморския бряг от р. Кубан до реките Буг и Днестър заедно с Кримския полуостров. Влашкото и Молдовското княжество получават независимост, а руските търговски кораби свободно могат да посещават дунавските и черноморските пристанища на Османската империя. Освен чрез преките си военни резултати, войните оказват силно въздействие върху цялото българско общество. Българите получават самочувствие не само от участие във военните събития като доброволци и разузнавачи. Преди всичко те прекрачват прага на 19-о столетие с ясно изразено политическо виждане за външните съюзници. Разрастването на въоръжената съпротива, като пряка последица от войните, както и официалното участие на хиляди българи в потушаването на феодалните размирици, извеждат на преден план градските и селските общини. те излъчват нови водачи и укрепват вярата в собствените сили и възможности. Така войните имат необратими последици, които заедно с други фактори подготвят почвата за цялостното развитие на националноосвободителното движение.
Нейчо КЪНЕВ
Необратимите последици на историята
