ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 68, 1990 г.
НОЩНИЯТ ГРАД И „ЛУНОХОДИТЕ”
Едно време, когато бяхме малки, така наричахме колите на МВР – луноходи, и помня, че се страхувахме от „чичко милиционер”. А сега, когато застанахме в 24 часа пред Регионалното управление на вътрешните работи, чувствата ни бяха смесени, но преобладаваше професионалното любопитство.
Малко след полунощ завърши краткият инструктаж и екипите се отправиха към четирите дежурни автомобила. Качихме се в една от патрулните коли и цяла нощ обикаляхме със старшините Стойчо Стойчев и Петър Борисов. Очаквахме да има нещо „по така”, но тази нощ се оказа сравнително спокойна. Най-напред трябваше да отидем до Химическия комбинат, за да приберем един скитник. Докато стигнем, разговаряхме за тяхната работа. На въпроса когато отиват по сигнал, дали се страхуват, старшина Борисов отговори:
-Не знам дали е точно страх. Когато отиваме по някаква работа, ние вече имаме изграден стереотип. Изградили сме си навици и рефлекси. Когато правим някаква проверка, единият проверява, а другият охранява. Ако спираме някои кола, той слиза, а аз оставам, защото има случаи, когато се опитват да избягат и трябва да съм готов да реагирам.
Качихме скитника и се върнахме в управлението. Там щяха да установят неговата самоличност. В същото време се получи сигнал за ударен човек и тръгнахме отново заедно с дежурния офицер Георгиев. По пътя забелязахме товарен автомобил, който подобрително увеличи скоростта. Професионализмът на старшина Стойчев си.каза думата: „Тая кола не ми харесва.”
Веднага тръгнахме след автомобила. Той ускори. Опита се да вземе един остър завой, но не успя и спря. След секунда бяхме там. Двамата старшини свалиха пияните шофьори, а след две минути дойдоха още две патрулни коли. Може да ви звучи „по американски”, но всичко се случи точно така. Продължавайки обиколката, продължихме и разговора:
-На нас ни плащат главно за това, че отиваме някъде, където могат да ни убият, ей така, за един миг… постоянно имаме работа с хора, изпаднали в екстремни ситуации. Това е едно психическо натоварване, което бавно, но сигурно износва нашите организми.
На много хора им се струва, че милиционерите получават много пари, а вършат малко работа. Само че малцина са тези, които са се замисляли, че за тях нормална почивка няма. Те трябва постоянно да са на разположение, да осигуряват нормалното протичане на спортни състезания, концерти, митинги.
Това е едната страна на трудностите от тяхното всекидневие. Другата е от морално естество. Едва ли има човек, който да не знае поне пет вица за милиционери. Тук въпросът опира до липсата на уважение към милицията. Чували сте сигурно да казват: „А бе няма ли милиция в тая страна?” И в същото време никога не сме ги посрещали с дружелюбни погледи или поне с елементарно уважение. Да оставим настрана стотиците прозвища, които народният „гений” им прикачва. Кой е виновен за липсата на респект към представителите на милицията? От една страна, това е несъвършеният закон, от друга…. „човек, когато е културен, и да е извършил нарушение, се срамува и от нас, и от себе си” – това са думи на двамата старшини.
Иначе, работещите там си имат и други проблеми. Най-важният, естествено, е заплащането. Допреди един месец не е имало никакви компенсации за нощен и извънреден труд. Да се надяваме, че новият закон за народната милиция ще промени нещата.
Основното, с което се сблъскват, са кражбите на авточасти. Но по-лошото е това, че се забелязва спад във възрастовата граница на извършителите – има дори 12-13 годишни деца.
В заключение искаме да ви представим два от принципите на тези мъже, дано само не прозвучат декларативно: „Интересува ни да се спазват законът и конституцията.” И „Не бива да се забравя, че всеки гражданин има своето достойнство. При всеки е различно. На един е достатъчно само забележка, а на друг, извършил същото нарушение, трябва строго наказание. Ние трябва да бъдем обективни и да се съобразяваме с всеки човек.”
И все пак, добре че тази нощ беше спокойна.
Здравко ПОПОВ
Георги МЛАДЕНОВ
Нощният град на „луноходите“
