Няколко изследвания показват, че до 2018 подкрепата на българските граждани за безусловно членство на Република Македония в Европейския съюз клони към 80%. След 2018 пропорциите се обръщат наопаки. Над 80% са дори против начало на преговори, докато Северна Македония не изпълни редица условия.
Преобръщането не е природен процес. То се дължи на агресивни политически кампании. В тях президентът Радев изигра вредна роля.
За политически неутралния президент е ясно, че някои условия са неизпълними, защото не зависят от институциите на властта (такива са езикът на медиите и масовото говорене срещу България) и е нелепо да бъдат заявявани. Други засягат културната сфера (история, език) и не е ясно какви конкретни мерки ще решат въпроси от рода „Гоце е наш/ваш“.
Всички категории изисквания са далеч от установената логика на международни отношения и договори. Политическите формации се понесоха от популярната националистическа вълна и упорито настояваха за ред неизпълними условия. Дори по-прагматичните като „Продължаваме промяната“ (ПП) и „Демократична България“ (ДБ), отчасти ГЕРБ, предпочетоха да мълчат, за да не понесат бъдещи електорални загуби.
Но президентът? Каква е в тази ситуация неговата функция?
Държавите и техните договори
Когато сключват договори, държавите участват като суверенни единици/субекти. Без признат външнополитически суверенитет държавата не съществува в полето на международните отношения. Той предполага, че една държава гледа на друга като на индивид, неделима единица. Затова вътрешните особености на едната се изключват от преговорите с другата и обратно.
Когато сключват договори, държавите участват като суверенни единици
Обществени настроения и убеждения в една страна са безпредметна тема в международните взаимодействия. Това мислене днес доминира в схващанията за държава и международни отношения. Но то не се вписва в портфолиото на крайни националисти и политически играчи.
В коя от двете категории попада българският президент Румен Радев? Той има решаващ принос в тази мрачна история, която срина репутацията на България в западна посока. Макар че политически корумпирана България можеше да покаже, че поне външнополитически се държи като нормална страна. Затова президентът трябваше да предложи съвсем друго мислене към Северна Македония. Вместо това той влезе в ролята на нещо като партия на партиите. Вземаше страна подобно на партия, но постоянно повтаряше, че очаква „партиите“ да направят еди-какво си, един вид партия на национален проповедник.
За неутрален наблюдател приоритет не е въпросът за т. нар. „национален интерес“, нито за „национална идентичност“, нито за „национален идеал“ и пр. Национален интерес е променяща се представа, тя се формира от политическия процес.
А изразът национална идентичност е хлъзгава материя, той е удобен за политическо масажиране, затова е опасен и често вреден. Национален идеал или е тривиален израз (той означава „просперитет на България“, което се разбира от само себе си), или е някаква фантазия от градския фолклор (България на сто морета).
Важният въпрос е този за сигурността, а не фантазиите за националното
За отговорния държавник приоритетният въпрос за Северна Македония е този за сигурността и рисковете за нея. Този кръг проблеми засяга не фантазиите за националното, а рисковете за стабилността на конституционния ред в България. Ако драмата с Македония се гледа в тази перспектива, цялото говорене за дълбоката история, езика, чий е Гоце и други трябва да мине на втори план.
Рискът, наречен Северна Македония
Северна Македония е дълбоко разделена страна, през 2001 тя едва не се разпадна при пореден конфликт между двете основни национални групи. Всички съседни държави имат към нея претенции, които се свеждат до това, че – да го кажем направо – (Северна) Македония не е реална държава (както изглежда Украйна в очите на Русия). Накрая, Северна Македония има гигантски сив сектор, слаба икономика, 20% безработица през 2020.
Всичко това прави Северна Македония кълбо от рискове.
В случай на нова радикализация и конфликт, една разпаднала се Северна Македония ще произведе катастрофични вълни към България. На първо време имиграционен натиск с непредвидими мащаби, на второ – икономически хаос. Който мисли в параметри на сигурността, следва да постави подобно развитие на първо място и да се заеме с управление на съответния риск.
Президентът стана като партия с надзорни функции
Вместо да се опита да укротява националистическите страсти, да бъде медиатор между формациите и да подпомага прагматичните решения по редукция на рискове, президентът стана като партия с надзорни функции. Дълго споделяше националистическата нагласа за никакви отстъпки. После обяви, че френското предложение е най-доброто. Ден по-късно пак се завъртя и съобщи, че е могло да се постигне по-добро. В нито един момент не се чу глас на държавник, който мисли в измерения на сигурността. Дори само с цел превенция за България е извънредно важно Северна Македония да стане възможно най-бързо член на ЕС.
Защо президентът избира това поведение
По нищо не пролича президентът Радев да се стреми към нещо в този план. Вместо това той се опря на основния си източник на легитимност – директния избор – за да стои упорито на първа линия; за да подпомогне свалянето на правителството, което нарече позорното му поведение към Украйна „позорно“; за да се доближи по-бързо до поредното си служебно правителство. За да бъде важен фактор, ей така, може би самоцелно.
Тази история показва, че по силата на конституцията един амбициозен президент, какъвто сега е Радев, има интерес от разклатен парламент, трудни мнозинства, политическа дезориентация и обществена почва за популизъм с руски припеви. Неясната му роля в сянка нараства в мъгляви ситуации и той развива апетит към изпълнителната власт. Директният вот го инжектира с адреналин и той се хвърля да прави нещо „за народа“. И неизбежно започва да провежда своя политика. Тази президентска еуфория не е случайна, а изписан в конституцията риск.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
