Съвсем скоро, през март 2023 г., се навършват 80 години от две разнопосочни събития – спасяването на евреите, живели в днешните граници на България, и депортирането на евреите от онези земи, които България окупира благодарение на съюза си с нацистка Германия. Има три начина да се срещне човек с такава годишнина – първият е да споменава само спасяването, вторият – да избере само депортирането, третият – да отбележи и двете събития, като придаде и на двете еднаква тежест.
Но има изследовател, тръгнал по четвърти път. Казва се Надеж Рагару и е професорка по история в парижкия Институт по политически науки (Sciences Po). Преди дни излезе на български нейната книга, публикувана от издателска къща „Критика и хуманизъм“ – „И българските евреи бяха спасени…“ История на знанията за Холокоста в България“. 513 страници, в които авторката възстановява не толкова събитията от времето на Холокоста, колкото начина, по който тези събития са били четени от българите в последвалите 80 години.
Откъс от „И българските евреи бяха спасени…“
Несъмнено тази книга никога нямаше да види бял свят, ако не се бе случил един разговор в Благоевград през есента на 2010 г., в който говорехме за театъра и киното през Втората световна война. (…) Припомняйки си някакъв спектакъл, чиято точна дата му се изплъзваше, [моят събеседник] промърмори: „Не, не беше тогава. Беше преди изселването на евреите“. В този миг аз направих онова, което строго забранява всеки учебник по методология на социалните науки – прекъснах го и попитах: „Какви евреи?“ Той се поколеба за миг. (…) И после се появи ето тази едва доловима фраза: „Ами това са теми, по които е по-добре да не се говори“.
През пролетта на 1943 г. депортацията на близо 50 хиляди български евреи е предотвратена след силна обществена реакция заради започнатите арести и подготовка. Месец по-рано над 11 хиляди евреи са депортирани от териториите с българско управление в днешните земи на Гърция и Северна Македония. Първите са спасени, а вторите загиват.
Според Рагару спасяването и неспасяването така и не са получили шанса да станат разкази за самите евреи. Вместо това и двата сюжета са били функция на някоя пропагандна нужда от съответната последвала епоха.
Първо фактите за депортацията са били разтръбени веднага след войната не за друго, а за да се докажат „фашистките изстъпления“ в страната. После същите факти са били заглушени, защото България е мислела, че така ще избегне плащането на репарации.
След това фактите около оцеляването на евреите са били подменени, за да се изтъкне водеща роля на комунистите в спасяването.
След падането на Тодор Живков депортацията е станала нежелана тема, за да не попречи на романтичната представа за предкомунистическата епоха. По същата причина цар Борис Трети започва да заема героичното място на спасителя.
Докато накрая не идва резултатът, сякаш неусетно формиран във всичките десетилетия – когато „колективното бащинство на „спасението“ е приписано „на героизирания български народ“.
Колективното бащинство на „спасението“ е приписано на героизирания български народ
С това идва и едно понятие, засечено от Рагару още във времето на т. нар. Народен съд през 1945 г. и превърнато в последните десетилетия във водещо – тезата за изконната българска толерантност.
Добре, но къде е тук разказът за самите евреи? Рагару описва такива обрати в прочита на Холокоста в България през изтеклите години, че оставя само един извод – през цялото време сюжетът е бил закотвен в два странични въпроса: първият е да се говори или не за депортацията, а вторият е как да се сменя фигурата на героя-спасител.
Откъс от „И българските евреи бяха спасени…“
В главата ми през цялото време се въртеше само този въпрос: какви евреи? Та България не е депортирала еврейското си население. По онова време ставаха 19 години, откакто работех като изследовател върху страната, бях живяла в нея, говорех езика ѝ, и знанието, че българските евреи не са били депортирани, бе допринесло осезаемо за моята обаяност от тази земя на Югоизтока.
След срещата забързах към Югозападния университет и започнах да задавам на колегите си там същия въпрос: „какви евреи?“ Учудване: „Тук, при нас, евреите са били спасени…“. После, след малко: „Сигурно става дума за гръцките евреи, някои от тях са минавали оттук“. На следващия ден взех автобуса за столицата и отидох направо в Централния държавен архив; почти напосоки поръчах позволените за ползване 20 архивни единици. Оказа се, че сред тези документи се намират няколко съвсем безобидни на вид листа, носещи горе вдясно обозначението „Лично строго поверително“ и веднага отдолу под него, леко вдясно, следното: „План за вдигане на евреите от жилищата им, живущи под района на Драмското Полицейско Комендантство и настаняване на временни лагери“. Това, което държах в ръце, бе ни повече, ни по-малко копие от инструкциите, отнасящи се до организирането на „вдиганията“ в гръцкия град Драма, окупиран от България през пролетта на 1941 г.
Горният сбит преразказ може би прави лоша услуга на книгата, защото свежда до схема многопластовите разсъждения, финия език, откритията в архивите, сблъсъка на тези и контратези, развивани в годините. Но има все пак едно твърдение на самата Рагару, което е като прозорец към собствената ѝ книга: като се погледне как България 80 години е гледала на съдбата на евреите, излиза, че „да се говори за Холокоста [в България е начин да се говори] за нещо друго“, казва тя.
Тезата за спасението на евреите се превърна в етикет и бранд, част от официалния празничен календар.
Това „друго“ е превръщането на тезата за спасението на евреите в „морализаторска конструкция“, в „етикет и бранд“, в „лайтмотив на дипломацията и част от официалния празничен календар“, пише изследователят на Холокоста Румен Аврамов в предговора си към книгата.
Той казва, че в България бързо е бил осъзнат мобилизиращият потенциал на Спасението. Че разказът за събитията е бил призван „да запълва дефицити и самочувствие у нацията, да създава усещане за почтеност и морален уют, отпъждащи смътни угризения за обща вина“.
Откъс от „И българските евреи бяха спасени…“
Дали е научно уместно да започваш проучване, защото си констатирал, че в познанията ти има някакви липси? Няколко часа по-късно моето питане се преформулира по още по-смущаващ ме начин: спомних си, че бях чела за това. В началото на 90-те години на 20-и век, когато започвах моите изследвания върху България (…) бях прочела очарована всичко, което се отнасяше до тази страна и до което можех да се добера. Включително книгата The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944, публикувана през 1972 от Фредерик Чари. Макар че книгата, резултат от неговата докторска дисертация, си поставя за цел да осветли недепортирането на българските евреи, тя включва и една глава, която документира с неумолима точност „вдиганията“ в „новите територии“ и ликвидирането на еврейските имущества след депортациите. Така че – аз бях чела изследванията. И въпреки това бях запомнила само едно събитие, което ми изглеждаше толкова по-чудесно, колкото по-далеч от чудото бе: 48 000 евреи граждани на България бяха избегнали изтреблението.
Рагару завършва книгата си с уточнението, че не „държи ключовете към размисли, за които читателят [да] получи откровение в края на четенето“. Според нея тя е трябвало да поеме риска читателят „да отсъди по достойнство за доказателствата, поставени на негово разположение“.
Но тя помага с много анализи на този въображаем читател – например с откритието си за това как България говори за Холокоста изобщо. Говоренето върви по две „писти“, смята Рагару. По едната се обсъжда историята на нацистка Германия, на СССР и на концентрационните лагери в Полша. По другата писта върви разказът за спасените български евреи.
Двете линии не се пресичат, сякаш са сюжети от различни светове. Този двойнствен поглед ражда посланието, че „Холокостът е в Европа, а в България е Спасението“, казва Рагару. Тя не казва докъде води тази априори неуместна мисъл, ако е усвоена като абсолютна истина. Смята, че читателят трябва да получи своето място в тази история и един ден сам да изпита желание да я разкаже.
