„Димитър Спасов Пасков е български лекар фармаколог, един от основоположниците на българската експериментална фармакология.“
[ad id=“225664″]
Разказ по действителен случай
Отидох във Виена… И след операцията тъмнината не се разкъса нито за миг. След Виена дойде лечението в Брюксел, Лондон…“Жалко, мадам, тежък случай на токсичен неврит. Медицината е безсилна!“ Без сили останах и аз…
–––––––––––––––––––––––––––
„Не си спомням кой ми каза за първи път името България. Напоследък във вестниците писаха за тази страна. И когато един ден доктор Льокуврьор дойде с някакво списание в ръка и спомена пак за България, аз вече бях чувала това име. От списанието докторът ми прочете една статия на Елза Триоле.
[ad id=“263680″]
Ставаше дума за някакъв професор от тази страна – създател на лекарство, с което лекували заболявания на нервите. И добричкият ми домашен бе решил да ме заведе там. Изсмях се. Спомням си много добре. Изсмях се и казах: „Оставете, докторе, не си струва трудът!“…
И все пак аз заминах за България. Заминах сляпа, а се върнах прогледнала и с двете очи. На мен самата все още не ми се вярва. Бях обиколила толкова лекари и клиники. И всичките прочути…
Може би и българският професор да е прочут. Не съм специалистка и не зная. Аз не знаех даже името му. Усетих само топлата му ръка, която се здрависа с моята и някаква особена нотка в тихия му глас. За първи път в този глас прозвучаха думи на надежда за мен, на състрадание към моето нещастие. Неволно си спомних за клиниките във Виена, Брюксел, Лондон. Навсякъде студеноделова любезност, закупена на твърде висока цена.
Като малка обичах твърде много цветята.
[ad id=“236993″]
Пролетно време тичахме по поляните на Булонския лес и късахме минзухари, кокичета. Никога не бях помислила, че това малко, бяло нежно цвете – кокичето – крие такава чудодейна сила. Прогледнах благодарение на кокичето. По-точно на полученото от него българско лекарство „Нивалин“.
Труден ми се стори българският език. Но аз няма да забравя никога три думи от него: „Кокиче“, „Нивалин“, „Пасков“. Последното е името на българския професор…
–––––––––––––––––––––––––––
„Близо двадесет дни минаха, откак бяхме в България.Отседнахме в хотел „Балкан“, но ходех всеки ден във Висшия медицински институт, където ме лекуваха с „Нивалин“. Един ден вървяхме по алеите на института със съпруга ми, когато почувствах по лицето си дъждовни капки. Неволно по навик, останал отпреди, вдигнах глава нагоре и…извиках. Някакви тъмни маси се носеха над мен. Зави ми се свят и аз се облегнах на мъжа ми. Рукна дъжд и блесна светкавица!!! Изминаха няколко минути, докато разбера, че аз съм видяла светкавицата, че никой не ми е съобщил за нея. Стиснах ръката на мъжа ми, силно, до болка. „Аз видях светкавицата! Аз видях светкавицата!
[ad id=“236999″]
Хей…“ Добре, че около нас нямаше никой. Може би съм приличала на луда, но в този мрачен дъждовен ден аз видях слънчевия лъч на надеждата…
Зрението ми се възвърна постепенно. Разбира се, имаше все още някои дефекти, но нямаше най-главното – тъмнината. Горях от нетърпение да видя човека, който бе създал това лекарство. Заведоха ме в неговата лаборатория. Бръмчаха апарати. Някакви хора в бели престилки разговаряха около една маса. Изведнъж един средно висок човек, с оредяла коса се отдели от тях, приближи се и ми се усмихна. Никога няма да забравя топлотата на тази усмивка, човешкото, което лъхаше от нея…
[ad id=“237001″]
В България останах още един месец. Всеки ден ходех при професор Пасков и с всеки ден уважението ми към него растеше.
Човек и учен! Това бих могла да кажа за него. За забележителните хора не може да се пише много. И не е необходимо. За тях говорят делата им. И наистина трябва да побеседваш с майките – на десетките болни деца, които идват за консултация и лечение при професора, трябва да имаш възможност да прочетеш възторга и благодарността в очите им, а и в очите на много други чужденци, които идват на лечение в България (специално заради „Нивалина“), за да разбереш какво е направил професор Пасков за хората и за своята страна. Защото майките никога не лъжат, защото спасените никога не забравят.
[ad id=“238430″]
Това, което най-много издигна професор Пасков в нашите очи – очите на неговите пациенти, това бе неговата изключителна скромност и онази с нищо неподражаема топлота, с която мисли за хората и с която обгръща всеки човек, обърнал се за помощ към него. И всичко това без никаква корист, без никакво заплащане. И на мен – чужденката – той не взе пари. Какви интересни наистина порядки съществуват в тази чудна страна България!…
Човек и учен! Едно действително ценно съчетание на качествата!…
Аз дълго препрочитах записките на мадам Марсела Гьотц, така се казваше французойката. И дълбоко в себе си изпитах гордост – законната гордост за всеки българин!
Статия написана от д-р Гео Нешев във вестник Труд, 1969 г.
