В началото на 90 те не беше само разграбване. Стотици българи се впуснаха в предприемачество. Отваряха се гаражни кафенета, магазинчета, създаваха се малки цехчета. Подобно беше и положението с нашата фирма М – фирма на 7 съдружника. Пише в рубриката „Изпрати новина“ П.И. От Стара Загора:
През 1992 взехме под наем от общината празна сграда – бивш ОФ клуб /Оф-отечествен фронт-масова обществена организация преди 10 ти ноември, б.ред./ и я преустроихме в дискотека. Кръстихме я „Спейс клуб“. С гордост мога да заявя, че беше най-голямата и вървежна дискотека в Стара Загора. За да я оборудваме докарахме ефектно осветление от Италия – нещо невиждано до този момент. Дискотеката имаше 120 седящи места на холови гарнитури и 80 на тръбна мебел – последен писък на модата. Цялото оборудване струваше над 300 хиляди лева. Излишно е да споменавам, че за да вземем такъв заем си бяхме заложили всичко пред банките.
Нещата потръгнаха добре, вечер отваряхме в девет, а още от 7 пред входа вече имаше опашки. Идваха и новобогаташите на този град, поръчваха цели бутилки уиски, правеше се оборот. Кредитите се изплащаха редовно. Но само за два – три месеца. На третия месец се появи делегация от група пенсионери, която заплаши с протести, ако не обезшумим заведението. По това време протестите бяха на мода. Протестираше се за щяло и нещяло, а властта се съобразяваше с всякакви искания. Въпреки че от ХЕИ бяха направили замерване на шума и имахме протокол, че всичко е в норма, за да не се караме със съседите от квартала, спряхме за две седмици и иззидахме шумоизолиращи стени. Наоколо стана по-тихо от болница. Отворихме отново. И след няколко дена – нова изненада. Жива верига с искане да дойде кметката на района и да й се връчи ново оплакване от нас. Този път се оплакаха от колите, които спират пред заведението и отварят и затварят с блъскане вратите , както и че форсират двигателите посред нощ. По това време управителят В.Б. работеше в търговския офис в София и аз го замествах. Казвам това, защото протестиращите поискаха писмени пълномощия, че имам право да решавам въпросите свързани с дискотеката. Решихме да поставим бариера на уличката, така че да забраним достъпа на коли. След поставянето на бариерата нещата се поуспокоиха, но за малко. Нова жива верига затвори отново дискотеката. Този път местните пенсионери поискаха сградата за пенсионерски клуб. Не помогнаха обясненията на кметката на района К.Ж., че общината няма пари да финансира пенсионерски клуб. Така и никой и не чуваше. Протестите продължаваха. Не вървеше да разбутваме със сила протестиращите с бели коси. Въпреки че бяхме в правото си. Това бяха нашите бащи, майки, баби и дядовци. В това време обаче общината си искаше наема, а банките лихвите. И ено че измислих последен отчаян ход: Обявих нови преговори с протестиращите в присъствието на кметката на района. Няма да забравя този понеделник, в който отидох с ведро настроение смятайки, че днес ще е краят на проблемите ни. Седнахме около кръглата маса. От наша страна бях аз, като представляващ управителя и още двама съдружника. От страна на протестиращите беше петчленна делегация. Присъстваше и К.Ж. като представител на общината. „От днес-започнах тържествено аз – всеки пенсионер от квартала има право на две безплатни кафета – едно сутрин и едно следобед, както и да стои в дискотеката от 8 сутринта до 7 вечерта и да играе карти, табла или каквото си поиска!“ Бях убеден, че всичко е идеално, още повече, че дискотеката през деня не работеше. Печалбите през нощта бяха достатъчни да си позволим един барман през деня. „Е, ще подписваме ли споразумението?“ „ Вие с две кафета ли искате да ни купите, бе, мръсни частници. Няма да стане!“ беше смразяващия отговор.
Дискотеката така и не отвори, фирма М. Фалира, а сградата и до ден днешен стои изтърбушена и жалка, като паметник на пенсионерите-герои от кв.“Трите чучура“, които не се продадоха на мръсните частници.
