Имиграцията на завръщащи се граждани е стратегически определена като едно от най-ефикасните решения на проблема с обезлюдяването, пред който е изправена България. Но е необходимо да се направи много повече, за да се превърнат тези стратегически ангажименти в конкретни политики, чието прилагане би спомогнало за привличането на желание за завръщане и за успешна интеграция. Това се посочва в краткия политически обзор „Завръщащи се мигранти в България: Политически контекст на пропуснатите възможности“, публикуван в рамките на виенската мрежа „WB2EU“.
Според обзора дискурсът за миграцията в България обикновено се фокусира върху нейните негативни аспекти, като например „изтичането на мозъци“, без да се обръща особено внимание на положителните ѝ аспекти. Нарастващата загриженост около миграцията се дължи на демографската криза, в която се намират почти всички страни от Балканите и която се подхранва от намаляването на населението.
„Много малко се говори за евентуалните положителни аспекти на ситуацията и какви са възможните ползи за България, произтичащи от общностите, живеещи извън националната територия. Акцентът всъщност е поставен изключително върху връзката между демографската криза в страната и емиграцията“, подчертава докладът, цитиран от „European Western Balkans“.
Статистическите данни показват, че броят на имигрантите в България се увеличава, но броят на хората, които идват да живеят в България, все още е далеч по-малък от броя на емигрантите. Единственото изключение е през 2020 г., когато завръщането на български граждани е подхранено от кризата с COVID. Но както изследването изтъква, тези завръщания не биха могли да се разглеждат като резултат от ефективни правителствени политики, а по-скоро като последица от голяма криза, засегнала страните на заселване, като се позовава на подобни ефекти, които предишни кризи като икономическата криза от 2008 г. или Brexit от 2015 г. са имали върху миграцията.
Разминаване между стратегическия и политическия ангажимент
Друг проблем е неадекватната рамка за улесняване на връщането, което означава, че политиките за връщане обикновено са „включени като елемент в други политики“. В българския случай това е политиката по миграция, чиято „основна цел е подобряване на демографското равновесие, увеличаване на предлагането на работна сила и на националния човешки капитал“.
От създаването на Агенцията за българите в чужбина през 1992 г. досега са приети четири национални стратегии за миграцията. Както се посочва в „Policy Brief“, те по-скоро могат да се разглеждат като „предназначени да отговорят предимно на национални и етнически идеали, а не на идентифицируеми нужди на пазара на труда“.
Настоящата Национална стратегия по миграция на Република България (2021-2025 г.) дава приоритет на завръщането на българските мигранти и определя две политически насоки за насърчаване на завръщането: програми, насочени към подпомагане на българските граждани, които са се завърнали или възнамеряват да се завърнат, насочени към оползотворяване на техния потенциал; и „целенасочени кампании и интензивни дискусии, включително на политическо равнище, чрез ангажиране на усилията на широката общественост за насърчаване на завръщането на българските граждани и установяването им в Република България“.
Този стратегически ангажимент не е довел до много осезаеми резултати, тъй като конкретните политики, насочени към постигането на тези стратегически цели, остават неадекватни за адаптиране към съвременната миграция. Връщането не може да се разглежда като „окончателен акт“ по начина, по който се възприема сега.
„Тази тенденция не съответства нито на глобалната миграционна динамика, нито на емпиричните наблюдения, които показват, че динамичният модел на миграция доминира много по-често“, както се посочва в документа.
Основни точки за подобряване на българския подход към миграцията
Документът разделя политиките за връщане в три категории: „политики, насочени към привличане на завръщащи се; политики, насочени към улесняване на завръщането чрез насочване към потенциални репатрации; и политики, целящи да осигурят интеграция“.
Политиките, които биха могли да привлекат български гражданин да се завърне, могат да изиграят и ключова роля за неговата реинтеграция. Що се отнася до информационните политики, те са необходими на всеки етап от процеса.
От „Policy Brief“ се препоръчва „по-добро прилагане на националните политики и стратегии в областта на миграцията“, като се стига до заключението, че настоящите политики остават „в сферата на стратегията и се ограничават до нивото на кампаниите за привличане на завръщащи се лица“. Освен това е необходимо да се направи повече в областта на „идентифицирането и управлението на основните пречки пред завръщането“, за да се преодолеят предизвикателствата, които могат да попречат на българските граждани да се завърнат. Заселването на български граждани, идващи от чужбина, не може да протече гладко без подходящи интеграционни политики.
Хипотезата, че „новите“ български граждани от български произход ще се впишат по-лесно в обществото и няма да имат нужда от специфична помощ, не винаги отговаря на действителността. Оказва се, че тези граждани, подобно на останалите имигранти, също се нуждаят от подкрепа за успешната си интеграция, а освен това става ясно, че много малка част от тях в действителност остават в страната. В повечето случаи българското гражданство се използва за целите на по-нататъшна миграция към други държави, най-често в ЕС“, както е обяснено от „Policy Brief“.
Ето защо се препоръчва „да се осигури по-добра взаимовръзка между „диаспората“ и политиките за обратна миграция, за да се улесни завръщането и реинтеграцията“.
И накрая, миграцията трябва да се разглежда не само от гледна точка на демографската криза, но и през призмата на възможностите, които тя може да предостави на българските граждани, които евентуално могат да се завърнат от чужбина и да използват своите знания, опит и контакти за насърчаване на развитието на страната. Както посочват авторите, „както обратната, така и останалата имиграция в България са много по-свързани с тенденциите на „кръговата миграция“, поради което се препоръчва България да разработи „цялостен пакет от мерки, отнасящи се както до решенията за емиграция, така и до решенията за завръщане.
