Гледам един ден пред блока някакво дете в инвалидна количка и с гола глава. Викам си, сигурно е на гости. Виждам го втори път. Питам мойта на чии хора е. Тя ми обяснява, че било на Пешо и Десито от седмия. „Ъм, що не съм го виждал досега”? „Защото е болна, глупако, казва се Вяра и май няма да я бъде”. Ако трябва да съм честен, тоя разговор бързо ми избяга от главата. Може би след месец се сетих за малката. Бях в нетрезво състояние. Грозно ми докривя. Изпитах мъка – чиста и глуха. Защо това дете бе изтеглило късата клечка, кой раздава клечките, защо никой не знае за нея… Побеснях. На другия ден взех бутилка уиски, шоколад и право у тях. Звъня на вратата. Втори път. Отваря Пешо. Мамоо, как се е състарил тоя човек, а сме почти набори. „Аз тука… таковаа… нося пиене, ако искаш да ударим по едно, комшия”. „Не, благодаря”. Но докато го казваше, нахално се бях вмъкнал у тях. Жена му направи кафе, донесе фъстъци, сипахме от алкохола. Неловко „наздраве” на масата в кухнята. Седим и мълчим. Решавам да говоря направо – питам ги искат ли пари? „Не”. А да направим кампания с смс-и? Било безсмислено. Да набия някой?! Нямало нужда(за пръв път чувам за проблем, който не може да се оправи с бой). „А какво да направя за детето” – гласът ми едва излиза. Десито рече: „Виж, Кольо, благодарим ти за загрижеността, но трябва да си вървиш. На Вяра и остават шест месеца живот, нищо не може да се направи – ракът е навсякъде. Пари имаме, а лекарите се държат добре с нас”. „Искам да я видя”. Родителите се спогледаха… разрешиха ми, само и само да се махна. Пуснаха ме в затъмнената детска. Стъпвах на пръсти като в храм. Тя беше легнала, гледаше телевизия. Седнах до нея и се запознахме – шест годишната и ръчичка беше само от кости, обвити в посивяла суха кожа. Мрачните операции по главата ме плашеха, беше ослепяла с едното око и едвам се движеше. Не знаех какво да кажа, но изтърсих: „Много си хубава, като пораснеш, ще станеш страшна пичка”. Виждах, че ме мисли за идиот и само рече: „Бате, Кольо, аз умирам, няма да стана голяма”. Стоях на малкото столче в смърдящата на смърт стая и исках само да плача, само да плача… нищо друго. Бях се преобърнал, чугуненото нещастие ме поваляше. Родителите бяха безцветни в края на стаята. Далечна искра в плътния страх. Видях я… дори леко я чух. Казах да ми донесат уискито. Веднага. Отпих тлъста глътка, отърсих се като куче и започнах. Разказвах и за пиянските си приключения, всичките ненормални случки през годините – моите, тези на приятелите и роднините ми. Първоначално момиченцето не хващаше вяра, че такива простотии могат да бъдат извършени от реални хора, но осъзнавайки, че всичко е истина, се забавляваше на глас с дивотиите ми. Докарах ѝ усмивка, набутах я в щастието – чувство явно непознато за детето. Така станахме приятели. Почти всеки ден ходех у тях да ѝ разказвам (най-обичаше за казармата), а тя анализираше какво е видяла по телевизията, защото нямаше лични преживявания. Заведох я мислено навсякъде, където съм ходил. Учихме английски, играехме на електронни игри, беше ни интересно заедно – аз суровият метълист и тя болното полумъртво дете. Разболя се от друго – пневмония, а имаше още два месеца по дяволите. С любимата карам към болницата. Моля се някой да ме засече и да го убия… но това не се случва. Искат да ми попречат да я видя, но ясно личи, че не е добре за здравето в този момент да си имаш работа с мен. Изглежда по-слаба от всякога. Надвесвам се над нея и шепна: „Кажи ми само какво искаш”. Детето Вяра отвoри очи: „Искам сестричка”. Ръждясали челюсти захапаха гърлото ми. Момиченцето мечтаеше. Молех я да обещае, че ще се държи… и тя обеща. Почина същата вечер – мъртвото ѝ тяло тежеше девет килограма. Сестра ѝ се казва Виктория.
Никола Крумов –https://web.facebook.com/KrumovNikola/?fref=ts
