Затворен ресторант на McDonald’s. Снимка: Bloomberg |
Вижте този затрогващ нов свят на етично безупречни вериги за доставки, които се самоочистват, или поне така е на теория, пише Алън Бийти за Financial Times.
По-малко от две седмици след инвазията на Владимир Путин и позовавайки се на „ненужните човешки страдания, разгръщащи се в Украйна“, McDonald’s символично прекъсна повече от 30 години бизнес с посткомунистическа Русия, като временно затвори своите ресторанти там. Компанията бързо бе последвана от Coca-Cola, Pepsi и Starbucks.
Много от корпоративните напускания на Русия включват компании, които не са пряко засегнати от санкции. Едно такова голямото име беше Shell, която обяви, че ще спре да купува руски петрол дори преди ембаргото на САЩ и Обединеното кралство да влезе в сила. Вниманието може би бе погълнато от един наистина принципен акт – подкрепяни от синдикатите работници отказаха да разтоварят руски петрол в рафинерията Станлоу в Северозападна Англия, бивша собственост на Shell, на която тя все още доставя.
Може би Путин, без да иска, е постигнал това, което хиляди сериозни екологични, социални и управленски (ESG) инвестиционни кодекси не успяха, като подтикна компаниите да внесат обвързващи етични преценки в решенията си относно веригите им на доставки. За съжаление, това е малко пресилено. Разглеждайки операциите им в Русия и на други места, повечето мултинационални компании изглеждат много повече водени пряко или косвено от официалните санкции, отколкото от внезапни пристъпи на корпоративна съвест.
Впечатлението за доброволни действия може да възникне, защото не е лесно да се отнесат към компаниите, прекратяващи руските си операции, конкретни европейски и американски санкции (например срещу банки и физически лица). На малко холивудски студия, производители на автомобили, магазини за мебели или производители на потребителски стоки е директно забранено да работят с Русия, за разлика от износителите на полупроводници и други чувствителни технологии.
Но не изглежда вероятно прецизността на санкциите на САЩ и Европа срещу Русия да е оказала такова въздействие. Вместо това се създава среда на такава правна и финансова враждебност, че компаниите, избягващи риска, гледат да стоят настрана. Да си имаш работа с негодуващи потребители е важен проблем – вероятно това е причината за решенията на McDonald’s и Coca-Cola – но много корпорации имат по-фундаментални притеснения. Ще се окажат ли несъзнателно в бизнес отношения със санкционирано лице? Ще бъдат ли преследвани за това? Ще им бъде ли платено? Те все още могат да печелят в Русия, но могат ли да репатрират печалбите?
Европейските санкции срещу Русия са изключително строги по историческите стандарти, но САЩ остават най-големият играч заради контрола на Вашингтон върху системата за доларови плащания, включително междубанковата платежна мрежа Swift и широкия обхват на кореспондентското банкиране. Спазването става толкова сложно, че дори ако дадена дейност или юридическо лице не са изрично санкционирани, всяка компания, която иска да запази достъп до американската банкова и платежна система, трябва да има силен стимул за печалба, за да си направи труда да си проправи път през правната джунгла.
Това е очевидно от Иран, където използването на вторични санкции от страна на САЩ – които заплашват прекъсване на връзката с доларовата система за плащания на компании, които правят бизнес със забранени субекти – възпира европейците да извършват трансакции там. ЕС, чиито правителства имат далеч по-малко конфронтационен подход към отношенията с Техеран, се опита законно да защити своите компании чрез така наречения „блокиращ статут“, който им забранява да спазват екстериториални чужди санкции, които ЕС счита за незаконни според международните правила. ЕС създаде квази-бартерна система, наречена Instex, която им позволява да извършват сделки с Иран извън доларовата система. И въпреки това европейските компании поддържат минимални бизнес отношения с Иран от страх да не бъдат откъснати от американското банкиране.
Идеята, че американските и европейските компании независимо развиват морално отвращение към нарушенията на човешките права, избледнява, когато се погледнат продължаващите им дейности в автокрации като Китай и Саудитска Арабия. Тези правителства не са като путиновото в Русия, но правят някои доста позорни неща, по-специално саудитските безразборни бомбардировки над йеменски цивилни и затварянето в Китай на милион уйгури в провинция Синдзян.
И двете страни като цяло не са популярни сред американската и европейската общественост и въпреки това мултинационалните компании поддържат силни връзки там. В Обединеното кралство руският олигарх Роман Абрамович реши да продаде футболния клуб Челси, но консорциум, ръководен от саудитския държавен фонд, притежава Нюкасъл Юнайтед. Volkswagen спря да произвежда в Русия и да изнася за нея, като се кахъри за нарушенията на международното право, но все още охотно прави коли в Синдзян. McDonald’s отвори два ресторанта в Синдзян миналата година.
Очебийната разлика с Русия е, че правителствата на САЩ и Европа не са наложили санкции на Саудитска Арабия и Китай, като не насочват допълнително общественото мнение срещу тях. Говори се, че Джо Байдън иска от Саудитска Арабия да замени руския петрол. В Германия компании, прикриващи злоупотреби в своите вериги за доставки – които биха насочили вниманието върху техните китайски операции – бяха потърпевши след натиск от местната индустрия.
Контрастиращото поведение на богатите световни компании в различни автокрации подчертава, че ембаргото и бойкотите обикновено не се случват просто така. Санкциите действат, когато решителни правителства, особено американското, изплитат гъсти мрежи от ограничения, които предупреждават компаниите да стоят настрана и насочват общественото мнение в същата посока. Да напуснеш Русия, преди да бъдеш тласнат, е личен интерес, а не принципен акт.
