Проблемът с тълкуването на периода 1944-1989 г. се поражда от възгледите за настоящето и амбициите за бъдещето.
Икономическият прочит е относително свободен от произвол и истината се различава лесно. Винаги има данни и анализи от външни и безстрастни наблюдатели. За мнозина от местните наблюдатели, не само по идеологически причини, икономическото сравнение на сегашна България с тази преди 1989 г. е неудобно
Тогава – много по-богати от Гърция
Ако се вярва на изчисленията на Мартин Иванов, през 1870 г. БВП на човек от територията на сегашна България е бил почти с 40% по-висок от този показател за Гърция, малко по-висок от Испания и Финландия, и само два пъти по-нисък от БВП на човек в САЩ. През 1945 г. Гърция по този показател е вече с 55% по-бедна, Испания е задминала България с 20%, а гражданите на Финландия и САЩ са съответно два и седем пъти по-богати от тези на България.
Очевидно независимостта на България не е много икономически изгодно начинание. Поне не удържа предимствата на този показател на благосъстояние в сравнение с вече значително по-заможни икономики към края на втората световна война. Между другото независимостта към 1906 г. е и десет пъти по-скъпа за поданиците на царство България от данъците, които те биха плащали на Високата порта.
Тези изчисления са по общоприета методика – в щатски долари от 1990 г. Според тях през 1945 г. БВП на човек в България е 7 300 щ.д. По същата методика КУАНДЪЛ, реномиран портал за икономическа статистика (в основата са данни на МВФ) показва, че БВП на човек в България в края на 1980 г. е бил 6 500 щ.д., т.е. по-малко от 1945 г. (окупираните „обединени“ територии не са в сметката). В края на 1988 и 1989 г. показателят е 8 700 щ.д. на човек, за да спадне през 1996-1997 г. до 5 400 щ.д.
Тук се натрапва неприятният извод, че в постоянни цени благосъстоянието на българските граждани (измерено по този начин) е останало същото като в края на Втората световна война. През това време Гърция, която през 1945 г. е по-бедна от България, е вече над три пъти по-богата от България, нищо че минава през гражданска война и военна диктатура, който траят до средата на 1970-те години. Този факт крещи за обяснение по някакъв начин. Само спадът от 1989 до 1997 г. е 48% от БВП на човек от населението, т.е. около половината доход е изчезнал.
Как изчезва доход?
Съществен принос за това развитие има обстоятелството, че България е не просто единствената комунистическа страна, която за 45 години е „успяла“ да фалира три пъти. Тя е единствената страна в северното полукълбо с такъв рекорд през втората половина на ХХ век. Това е така защото икономиката работи на загуба. А през 1996-1997 г. има още един фактически фалит по вътрешния правителствен дълг. Той е „изчистен“ с инфлация. През януари 1997 г. средната пенсия е 14 щ.д., заплатата – 40, за да спаднат през февруари същата година до съответно 5 и 20 долара. Който не помни, може да прочете обзора на МВФ за тези години. Впрочем това е най-ниското сравнително равнище на лични доходи в цялата история на България след 1878 г.
След 1997 г. България повтаря реформите от 1991-1994 г., този път по-решително. Резултатът е, че в края на 2018 г. (според същия източник) БВП на човек в България е 12 800 щ.д. Иначе казано, както и да се тълкува случилото се през последните 20 години, няма как да не се отбележи, че това – с едно 16-месечно прекъсване през 2009-2010 г. – е най-дългият период на стопански растеж след 1878 г. насам и че в сравнителен план след Втората световна война българските граждани никога не са били по-добре. В крайна сметка около 80 на сто от страните в света са по-бедни от България. Включително Русия през повечето години от 1990-те насам, като сега стойностите на БВП на човек са приблизително равни, според същия източник.
После – успех след 1998 г., неуспех преди това
Ако споменете един от горните факти, неминумо ще трябва да споменете и почти всичко, което следва.
Последните тридесет години се разделят доста ясно на два под-периода. До средата на 1997 г. и след това. Периодът от 1990 до 1998 г. е време на лутане в стопанската политика: добро, макар и нестабилно, начало на пазарните реформи от 1991 до 1994 г., връщане на централното планиране от януари 1995 до март 1997 г. (проявило се в контрол върху цените, дълбока банкова криза, хиперинфлация и масово обедняване на населението), и второ начало на либерализацията на стопанския живот след март 1997 г. Хрониката на преминаването от единия период към другия е история на преминаването отвъд монументалните стопански нещастия. То никога не е окончателно.
Ако признаете успеха на периода след 1998 г., следва да се признае и неуспеха на годините преди това. Ако животът ви е преминал в някаква съществена част преди 1989 г., той е обществено несполучлив, независимо индивидуалното самочувствие и благосъстояние. Ако имате проблем, той е донякъде за психиатър.
Ако сте обществен деятел, вие ще трябва да приемете факта на различието между двата периода. Ако сте на това отгоре и политически деятел, ще се окаже, че вие просто няма какво да вършите – „голямата работа“ вече е постигната. Вие сте ненужен.
Вие ще сте толкова по-важен и нужен, колкото повече хора са убедени, че
а) демокрацията след 1989 г. е отнела нещо на гражданите,
б) летоброенето започва от вас,
в) предшествениците са маскари, а преходът е „изцяло сбъркан и частично криминален“,
г) България „никога не е била толкова зле“ и
г) ЕС я ограбва, „колонизира“ и й пробутва по-лошо качество храни на по-високи цени.
През 1998 г. БВП на човек от населението спрямо ЕС е 22%. Днес е 50%. Това е заради приватизацията, външните инвестиции, членството в НАТО и перспективата за, а след това и встъпването, в ЕС. До 2009 г. България е сред първите десет страни в света по привличане на чуждестранни инвестиции. След 2010 г. НСИ регистрира 31% ръст на БВП.
Дори и вие да сте управлявали, амбицията изисква да неглижирате онова, на което вашият успех е стъпил. Някак си естествено общият знаменател на политическите тълкувания се измества към обругаване на либерализацията от последните 20 години и възхвала на времето, за което няма спомени и документи. Забравата става политическа тактика.
Красен Станчев
Красен Станчев е основател на Института за пазарна икономика. Народен представител във Великото народно събрание (1990-1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996 – 2001) и доцент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Управител на КС2 ЕООД.
www.svobodnaevropa.bg Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036
