„Това сме ние“, казва тя. „Аз, на 8 години най-много да съм била…Ето ги тука – майка ми, баща ми, след това тя е починала. Умира от минингит. След като е направена тази снимка…”
Снимката е лошо качество, явно е преснимана няколко пъти и оригиналът е изгубен. Но това няма значение. За първи път разглеждаме заедно семейни фотографии и говорим за тях. Това ще бъде последният ни разговор. Септември 2018. На следващата година тя ще почине.
“…то е като на лента ми е записано. Как се е разболела, как я караха до Вършец, па я върнаха, па след това я закараха у Враца, за една седмица почина. Тя е правила аборт, по техен начин са си правили, не на доктор, оттам получава кръвоизлив… Тая болница във Враца от дете я знам. Всичко е много тежко… След две-три години баща ми се ожени, и мащехата беше много лоша…”
“Викам, да са ме дали некъде раненица, сигурно да е било по-добре…”
Оттук тръгва друг разговор– какво значи “раненица” (дете, дадено за осиновяване) – много разпространена практика заради бедността, среща се често в семейните разкази в Бела Речка.
Мечтата на Гинка като дете е да отиде при нейна леля, “раненица” в богато семейство в съседно село. Лелята се жени за учител, чийто баща е свещеник. “Богати, имотни хора. 600 декара имот са имали.. И след 44а година вуйчо ми, той на никой нищо не е направил, учител, го съдиха, та лежа 6 месеци в затвора… После на братовчед ми не му дадоха да завърши, той искаше право. Той пък много е говорил след 9-ти и много са го третирали…”
Тази история се промъква в разказа сама, случайно, не питам целенасочено – никога досега не съм я чувала. В разговора, след споменаването на думата “затвор”, ще се сети и за още две истории – за селския учител Атанас Гьонов, пратен някъде за 6 месеца, затова че “много е говорил”,”те такива, пращат ги някъде за 6 месеца, и след това ги освобождават”. Както и за кмета Борис Кецов, за когото ще стане известно, че по време на втората световна война е бил “охрана в новите земи, така им казваха, и се е държал лошо там…Искаха да го съдят, но не можаха, той почина…”
Гинка Кирилова е горе долу на възрастта на майка ми. Съпругът й, Митко, е брат на моята баба. Разговорите с тях запълваха атмосферни празнини, сякаш попадах в атмосферата на моето семейство.
Започнах да събирам фотографии от Бела Речка просто така, първо като опит за подреждане на семейната и родова история, но преди всичко привлечена от тези случайни разкази, които фотографиите отключват спонтанно.
“Това е Ангел, фотографът, на Лалка синът. Той снимаше всички сватби, кръщенета, всичко”, казва Венета Костова. И ми показва спалнята, която получава подарък, когато се жени в Бела Речка. 70-те години.
На двама души дължим запазената в образи памет на Горна Бела Речка – “на Иван глухонемия” по думите на Венета Костова – преди 9 септември. И на Ангел Иванов, който запечатва в кадри социализма.
Венета пази с особена почит фотографиите на Ангел Иванов на мъжките компании в селския хоремаг, където баща й често се отбивал.
“Но сега ще ти разкажа историята на този бивол…”
На много от старите фотографии хората се фотографират заедно с животните – крави, биволи – когато ми показват такава фотография, хората, като Венета, обикновено знаят и имената на животните, и историята им.
“Този акордеон, го купи татко ми”, казва Борис Велков и се разплаква. “Много, много ме обичаше”.
Семейната памет като изследователска тема
Семейната памет – това, което съзнателно се разказва и несъзнателно препредава вътре в едно семейство в рамките на няколко поколения – е интересна изследователска тема, обект на различни научни дисциплини.
Интересният въпрос е как става самото “предаване” на преживявания и душевни състояния
Интересният въпрос е как става самото “предаване” на преживявания и душевни състояния, свързани със събития, на които не сме били очевидци, от една страна, и от друга – не се разказвани в семейната среда. Няма ги като разказ, случили са се в друго време.
Макар за подобно “предаване” в социалните науки за човека да се говори още през 19ти век, систематичното наблюдение и изследване на феномена започват след Втората световна война, особено през 60те години, при наследниците на оцелелите от Холокоста, както и при поколенията, чиито родители са преживели войната.
Особен изследователски интерес предизвиква именно предаването на травмата – така наречената трансгенерационна травма.
В Германия отдавна са получили приемане термините “деца на войната” (Kriegskinder) и “внуци на войната” (Kriegsenkelkinder) – с които се обозначават децата, носещи травматичните последици на родителите от войната.
Предаване на травмата
При самото “предаване” на травмата не става дума за директен пренос, а по-скоро за специфични феномени, като мълчание, чувство за срам, страх, или както една от изследователките на темата Ангела Море отбелязва: „това, което второто поколение преживява, в сънища, настроения, представи, са често загадъчни, невъзможни за разбиране и интегриране картини, импулси, несигурност в собствената идентичност, необясними страхове, чувства на отчужденост, вътрешна принуда и други“
Преживяването на войни, природни катастрофи, бедствия, геноцид, робство, расизъм не отминава с поколенията
С други думи – преживяването на войни, природни катастрофи, бедствия, геноцид, робство, расизъм, прогонвания, бягства – не отминава с поколенията, където това се е случило, а оставя съдбовни телесни и психични следи в следващите поколения. Ако те не успеят да се справят и разберат това наследство – то се предава нататак – на внуци и правнуци.
В този смисъл Бела Речка като място на част от моята родова памет, преживяло само в рамките на последните 100 години национализация на земята, изселвания, насилие, обезлюдяване, бедност, вътрешна раздяла в семействата, е интересно изследователско поле за това, какво остава, какво и как се предава нататък на следващите поколения, без да е разказвано.
Фотографията като апел
Германският писател Зебалд има интересен подход към паметта и случайната фотография – той търси в своите романи именно възможността да разкаже тази липсваща памет. Това той прави като използва случайно намерени фотографии – които за него се превръщат в символ, знак, на спомени, които са съществували, но са изчезнали.
Тъй като фотографията е запазила нещо минало, което е било, тя може да се разглежда като апел към наблюдаващия сега, да запълни това празно място, да разкаже или да си представи какво може да се разкаже, когато гледаш една фотография…В тези случаи човек трябва да измисли, да въобрази спомените, които няма, за да може да ги разкаже като Deja Vu, като устна история или като роман…
Отдаването на такова голямо значение на този, който в момента наблюдава, е всъщност ключово, защото припомня основните параметри на паметта – тя се създава и конструира винаги в настоящето, зависи от момента, тоест – от всеки от нас сега.
„Мрежовия характер“ на паметта
Преплитането на толкова много семейни връзки и истории в такова малко място като Бела Речка напомня също за “мрежовия характер” на паметта – на Хана Арендт принадлежи определението на човешката съдба като „мрежа от връзки и разиграни истории”.
Друга съвременна авторка и литературна изследователка на паметта Габриеле Шваб въвежда през последните години понятието за “многомрежова памет” – в която се преплитат различните истории на насилие, предавани колективно.
Тази “свързана в мрежа памет”, казва тя, е алтернатива на фокусирането единствено върху собственото страдание, което не признава страданието на другите.
*Разговорите са проведени между май 2018 и май 2020 г. в село Горна Бела Речка и Вършец, част от личен изследователски проект „Семейни и родови истории и разкази от Бела Речка”. Фотографиите се публикуват за първи път, личен архив. С благодарност към Борис Велков, Гинка Кирилова, Венета Костова, Галина Иванова.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
