ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 53, 1990 г.
ПОЗИЦИЯ
СИНЬО-ЧЕРВЕНАТА ЗЕБРА И БЕЗОПАСНОСТТА НА ДВИЖЕНИЕТО
Изборите бяха вчера. Днес е изборът. Дали ще живеем в настръхнал нашенски свят като свити на враждебни топки таралежи, чиито единствени сетива са бодлите, или ще търсим мостовете на националното съгласие, без което е невъзможно гражданското общество.
Напоследък често ме спохождат алюзии от класически текстове, останали от зората на демокрацията – древногръцката цивилизация. Ето, например: „Когато братя в смъртен бой /падат сразени един до друг, / когато прашната земя/ попие черната им кръв,/ кой би очистил този грях, /кой би измил кръвта? О, нова скръб/ за този дом към прежните беди!” (Есхил „Седемте срещу Тива”)
Подсети ме за тази строфа един иначе недотам добър спектакъл на Пловдивския античен театър. В лъчите на прожекторите масовката, разделена на две, актуално, облечена в червени и сини туники, размахваше призрачно мечовете си… Няма да се превръщам в езически жрец и да бабувам на демократичните промени у нас, надвесен над въображаемите кърви на жертвеното животно. Освен това вярвам, че ние, българите, в огромната си част не горим от пехливански бабаитлък да донакървавяваме края на двадесетия и началото на двадесет и първия век, който трябва да биде век на разума, ако човечеството не иска да бъде век на хаоса.
С всичко това не искам да кажа, че е необходимо политическият живот в България да заприлича на добродушно разнежена, леко пийнала сватба, дето всички се прегръщат и си лепят потни целувки по бузите и още по-потни двадесетолевки по челата, ако речем да вкараме в образа и … пазарната икономика. Такава политическа идилия нито е възможна, нито е потребна. Говоря за друго. За необходимостта от примат на разума, от конструктивни подходи, от борба на идеи, която не прилича на дърлене на махленски песове. За необходимостта от съпричастна атмосфера във Великото народно събрание, където всеки слуша разсъдъка си, а не козирува сляпо на значката, която е носил в предизборната кампания. За компетентно правителство на националното съгласие, а не пожарна команда за гасене на огнища на напрежение.
България не е резерват, в който се разкарва като индийска свещена крава една червено-синя зебра сковала фетишно всичките ни представи за живота. Нито пък пътят към Европа е пешеходна „зебра” в синьо и червено. Представете си: едни, за да преминат, стъпват само по червените островчета, а други – по сините. Безопасно ли е едно такова движение? Няма ли да окуцеем? Няма ли да ослепеем, заболи поглед постоянно в краката си?
Тук ми се ще да попитам моя приятел и състудент Георги Георгиев.-Геш, който сега работи в редакцията на в. „Демокрация”, как оценява подобни редове: „Голяма част от народа ни със своя глас и вот на доверие защити правото на живот (?! – П.Д.) на хора, които в името на запазване на статуквото се отрекоха от идеала си. От комунисти станаха социалисти, а утре ако се наложи ще надянат кожуха и на „хищния” капиталист”. (Първан Стоянов „Властта е сладко нещо”, в. „Демокрация”).
Няма да обсъждам въпроса за „правото на живот”. Допускам, че изразът може да е резултат на езикова небрежност. Но защо всекидневникът на Съюза на демократичните сили критикува така настойчиво точно промените в Българската социалистическа партия? За отричане от социалистическия идеал може да става дума само ако той се разбира като застинал, схематичен, мъртъв калъп, не идеал, а идол. Аз не го разбирам така. И не съм сам. Много сме. И с нас е определящата тенденция в развитието на БСП. Затова толкова много хора ни повярваха. Дали ще продължат да ни вярват! Животът ще покаже. Речем ли да осмукваме изборния успех като захарно петле, бързо-бързо ще ни клюмне гребенът. Всъщност, който иска, може и това да прави, но той не е за БСП, а за друга партия.
Виждам БСП като модерна лява парламентарна партия, органическа част от левицата в България. Смятам, че не е илюзия, не е сапунен мехур, а реална възможност. Това, разбира се, изисква много активно действие от страна на реформаторските сили в самата партия, разчупване на относителния херметизъм на някои радикални клубове… Изцяло споделям идеята за конгрес на БСП до края на лятото, началото на есента с преки избори на делегати и формиране на Общинския партиен съвет на основата на делегатския принцип.
С бързи темпове трябва да продължи развитието на програмното самосъзнание на БСП в посока на социалдемократическата тенденция. В последно време разговарях с много хора за демократичния социализъм. Трудно е в оскъдните вестникарски редове да се „хване” пълно това понятие, затова ще си позволя да цитирам директора на Академията „Густав Хайнеман” (ФРГ), Томас Майер: „Демократическият социализъм, по наше дълбоко убеждение, се отнася към крупните идеологически, културни и политически достижения на Европа. Благодарение на него се откриват нови възможности за самоутвърждаването на Европа и общоевропейската кооперация. Това става още по-реално, като се има предвид, че източната част от нашия континент в дейността на комунистическите партии нарастваща роля започват да играят идеите за правата на човека, плурализма, дебюрократизацията, идеите на демокрацията и общественото самоопределение. Диалогът, който водят демократическите социалисти, в недалечно бъдеще може да стане диалог, свързващ по нов начин Изтока и Запада.”
Публикацията е от февруари 1990 г. Тя добре разкрива безплодността на опитите социалистическата идея да бъде изпратена на сметището на историята: да се робува на овехтялата „вилица”: социализъм или капитализъм; да се пренебрегва живата социална практика за сметка на неподвижни теоретически постулати.
Петър ДРАГИЕВ
