„След мен и потоп“. Как водата се превръща в оръжие от древността до днес

В резултат на експлозията на язовира на ВЕЦ “Нова Каховка” на 6 юни Херсонска и Николаевска област в Украйна бяха наводнени. Засегнати са около 80 населени места по поречието на река Днепър. По официални данни броят на загиналите все още е малък, но украинските власти смятат, че мащабът на бедствието може да бъде оценен едва след като водата се оттегли. Специалисти говорят за екологична катастрофа в засегнатите райони и Черно море.

Киев обвинява Москва за взрива на язовира. Тя отрича. Няколко дни по-късно украинските власти съобщиха за втори разрушен язовир на границата между Запорожка и Донецка област. Той е по-малък, а оттам и очакваните поражения.

Това се случва на фона на очакванията да се разгърне украинска офанзива за освобождение на окупираните от руския агресор територии.

Американски разузнавателни сателити са записали експлозия на язовирната стена на “Нова Каховка” в нощта на 6 юни – точно преди нейното разрушаване, каза високопоставен служител на Белия дом пред The New York Times. Експерти от САЩ подозират Русия в унищожаването на язовира, каза източник на вестника. Но службите все още не разполагат със сериозни доказателства за обвиненията.

Опитите водата да бъде привлечена като съюзник и оръжие по време на война са от древни времена – от персийския владедел Кир Велики, през френския император Наполеон, Първата и Втората световна война, та до наши дни – вече и във войната, която Русия води в Украйна от 24 февруари 2022 г.

Сайтът Siberia.Realities, проект на Радио Свободна Европа (RFE/RL), събра на едно място знакови примери от историята кой и кога в историята е използвал водата и хидросъоръженията като оръжие.

„Нямам армия от лебеди“

Водата може да е забележително безмилостна по пътя си. Овладяването ѝ е мечтата на древните и средновековни пълководци. Дори в Библията е разказана притчата за Моисей, който удавил армията на египетския фараон във водите на Червено море, за да спаси народа си по пътя към Обетована земя.

В Близкия изток, където водата винаги е била злато, командири неведнъж опитват да я превърнат във военен съюзник. Още по времето на Кир Велики – владетел и шахиншах на Персийската империя около 600 г. пр. н. е. По време на обсадата на Вавилон Кир заповядва да бъдат прокопани канали и водите на река Ефрат да бъдат оттеглени, за да могат персите да влязат в града през „речната порта“ – по сухо корито. Този военен трик с „прехвърлянето” на коритото на реката по-късно е повторен десетки, а може би и стотици пъти за различни цели.

През 1607 г. руският цар Василий Шуйски – последен от династията Рюриковичи, дълго и безуспешно обсажда град Тула. Зад крепостите стени е отрядът на бунтовника Иван Болотников. Хроники от това време разказват как войските на Шуйски решили да използват наводнение. На река Упе под града е построена язовирна стена. Реката излиза от бреговете си и наводнява града.

60 години по-късно войските на френския крал Луи XIV обсаждат град Термонд в Източна Фландрия. Този път силата на водата използват обсадените – по време на морския прилив отварят шлюзове на река Шелда. Така принуждават френската армия да се евакуира. „Проклет град – възкликва Луи XIV – нямам армия от лебеди, за да те взема!“

През 1796 г. френският император Наполеон се опитва да щурмува австрийската по това време крепост Мантуа, която е заобиколена от езера и блата. Когато Наполеон решава да транспортира войници и оръдия през езерата на леки лодки, обсадените отварят шлюзовете, нивото на водата в езерото се понижава драстично и корабите заорават в тинестото дъно.

„В името на голямо бъдеще“

През 20 век се появяват гигантски язовири и други хидравлични съоръжения, а с това закономерно започва и все по-честото им използване за военни цели.

В края на октомври 1914 г. по време на Първата световна война в Белгия е предизвикано голямо наводнение на ивицата Нюпорт-Диксмюде с дължина 12 км и ширина до 4,5 км – между река Изар и железопътната линия. По това време войските на Белгия и Франция са загубили почти една трета от хората и половината от артилерията си в тази посока. Германците напредват бързо. По време на прилива в Северно море белгийците решават да отворят шлюзовете на каналите в Нюпорт. Водата настъпва и макар височината ѝ да е малко над метър, германските войски затъват. Офанзивата е спряна.

По време на Гражданската война в Испания 20 години по-късно водата влиза в бойния арсенал и на франкистите, и на републиканците. През септември 1936 г., пускайки водата от водноелектрическата централа Темблео на река Алберто, републиканците изненадват вражеския отряд. Няколкостотин души се удавят, унищожени са оръжията и боеприпасите им.

През 1938 г. франкистите отмъщават, използвайти водите на река Ебро срещу противниците си, за да унищожат построените от тях мостове по реката.

Приблизително по същото време в Китай, където Чан Кайши се бори с японците сред нападението им през 1937 г., се случва може би едно от най-драматичните „военни“ наводнения на 20 век. За да забави японската офанзива, китайското командване изпуска язовири по река Хуанхъ. Водна стена удари японските войски, отнасайки я заедно с оборудването и влаковете. Офанзивата е спряна за няколко месеца.

Цената на това наводнение обаче се оказва твърде висока за самия Китай – засегнати са селища с население над 5 млн. души, унищожена е реколта. Според исторически оценки над 500 000 души умират от последвалите глад и болести.

Случаят се смята за едно от най-мащабните бедствия, приминени от човека. Китайските военноначалници обвиняват японстите окупатори за случилото се. Едва след победата над Япония Гоминдан – партията на Чай Канши, която управлява Китай до 1949 г., признава, че язовирът е взривен от китайски войски „в името на великото бъдеще на целия китайски народ“.

Скачаща бомба и „след мен и потоп“

По време на Втората световна война в Европа разрушаването на язовири многократно е придружено от мащабни катастрофи. Може би най-известният случай е, когато британската армия взривява германските язовири в долината на река Рур. Операцията от 1943 г. е известна под името Chastise.

По това време по-голямата част от електроенергията за германските военни предприятия се генерира от централите на Рур. Изградените от германците язовири изглеждат неуязвими дори за тежки бомби по въздух. Съоръженията са снабдени и със защита от атаки с торпедо.

Инженерният „проблем“ за разрушаването на язовира на река Рур е решен от британския военен инженер Барн Уолъс, който разработва т.нар. „скачаща“ бомба, която се пуска директно над водната повърхност с висока скорост. На принципа на играта „жабка“, при която хвърлено под ъгъл камъче се плъзга по водната повърхност и отскача, изобретената от Уолъс бомба отскача няколко пъти от водата. Това позволява да се преодолее защитата от торпедо и взривът да е в подножието на язовира.

Опитите не успяват от първия път. Успехът на британската армия – макар с висока цена, идва на 16 срещу 17 май 1943 г. с две точно попаднали скачащи бомби. 617-а британска ескадрила „Ланкастър“ е официално наречена Dam Busters (Унищожители на язовири), а на самолетите ѝ изписват известния израз на маркиз Помпадур – Après moi le déluge – „След мен и потоп“.

Долитата на Рур е наводнена, загиват над 1000 цивилни.

Леден потоп край Москва

През януари 1943 г., когато британците все още се подготвят да бомбардират язовирите по река Рур, в СССР, в списание „Наука и живот“, се появява статията „Война и хидравлично инженерство“. Тя разказва много от вече цитираните истории. Неин автор е професорът от Киевския университет Борис Пишкин. „Този опит се използва успешно от нашите военни хидроинженери при създаването на водни прегради по нашите граници в героичната борба, която народите на Съветския съюз водят с фашистка Германия“, пише той.

Но съветският опит по това време е такъв, какъвто властите предпочитат да не си спомнят.

През зимата на 1941 г., когато германските войски се доближават до Москва, по заповед на Йосиф Сталин язовирите на река Истра са взривени, за да бъде спряно за известно време настъплението на танковите дивизии и пехотата на германците. Огромна водна вълна с ледени парчета наистина донякъде забавя напредването, но преди всичко заличава села по поречието и покрайнините на град Истра. За германските войски е по-лесно да избегнат мащабни поражения, отколкото за местните жители. Те не са и предупредени от съветските власти. Местните жертви са хиляди. Пропагандата на Москва обвинява Хитлер.

Безсмислено подкопаване на „Днепрогес“

До средата на август 1941 г. силите на германската армия достигат до река Днепър в СССР по целия курс от Херсон до Киев. На 17 август една от германските танкови дивизии стои на разстояние около километър от язовир „Днепрогес“ край град Запорожие. По това време хидроинженерното съоръжение вече е минирано от части на НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи в СССР). Поставени са 20 тона експлозиви в основата на язовира.

Експлозията вечерта на 18 август 1941 г. обаче избухва неочаквано за всички. В това число и за съветското военно командване на място на Южния фронт. Гигантска вълна, която се спуска по Днепър, покрива бреговете, отнасяйки съветските части, които стоят в отбрана, пише в мемоарите си пише Иван Тюленев, командир на Южния фронт. Наводнени са села и градове. Никой не е очаквал разрушаването на язовира. Цивилните жертви сред руското население са десетки, може би стотици хиляди души.

Историците все още не могат да кажат точно кой е издал заповед и защо се случва експлозията на 18 август. Някои смятат, че това е лична заповед на командващия войските на югозападното направление Семьон Будьони. Други подозират, че язовирът е бил взривен без предупреждение по тайна заповед на Сталин. При всички случаи актът няма военен резултат в полза на СССР – щетите за германската армия са минимални, руските отбранителни части и местното население са директно ударени от стихията. Има и версия, че взривът е извършен по грешка от служители на 157-и полк на НКВД – сапьорска грешка.

Първоначално съветските вестници пишат за „вражеските диверсанти“, взривили Днепрогес, но скоро тази версия е изоставена. Официални данни за съветските войници и цивилни, загинали на 18 август 1941 г., няма, но според историци експлозията на „Днепрогес“ е убила между 20 000 и 100 000 души.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036