В безоблачното есенно утро стоях пред пътната врата и чаках да излязат другите деца, за да се отдадем на нашите игри, когато изведнъж баща ми ме извика:
[ad id=“225664″]
– Прибирай се! От планината слизат някакви хора. . .
Погледнах нагоре и пред очите ми се разкри най-впечатляващата картина от моето детство — незабравима до днес. Над река Чая от местността Бадилема чак до скалните върхове склоновете са голи и сиви, осеяни с ниски тъмни храстчета. Чистият въздух като че ли съкрати разстоянието и аз видях многобройни черни фигури, които бързо се спускаха по склона и приближаваха към нас. За момент те се спряха, върнаха се обратно, НО след това като мравуняк навлязоха в града.
Тогава още не можех да зная, че този ден — 9 септември 1944 г. ще промени изцяло моя живот. До неговото идване имаше, мисля, някакъв мир в градчето. Хората живееха свободно и весело, макар да казваха, че е война. Но истинската война за мен започна от този ранен септемврийски час. „Шумкарите“ бяха високи (или аз бях много малък), обкичени до ушите с многобройни оръжия. Видях ги преди обяд да водят с вързани ръце няколко служители от съседната пожарна команда. Какво ли им бяха направили?
[ad id=“263680″]
Това бе началото на нашата драма, в която една клика or примитивни актьори за кратко време щеше да превърне страната ни от градина в пустиня.
Появиха се и първите съветски войници. Облечени в мазни брезентови дрехи, те ходеха на групи и крадяха всичко, което не Туеше добре заковано. Търсеха „девушки“. Нощем се чуваха писъци на бити хора и изнасилени жени. От време на време отекваха изстрели. Един ден трима от тях направиха опит да се вмъкнат и у нас. Майка ми, разплакана, избяга в избата, а баща ми, здрав и едър човек, успя някак да ги изтласка от прага и да заключи. От този ден насетне оставяше брадвата зад вратата. Изглежда е нямало друг начин, по който да брани семейството си от „освободителите“. И това ставаше в дома на свещеника, който цял живот бе проповядвал мир и любов. . .
Какво унижение и каква гавра с човешкото достойнство! Минаха няколко години в постоянен страх, в терзания и неизвестност. През това време баща ми успя да организира малкото останали първенци в Асеновград като Христо Сендов, Самуил Сендов, Петър Игнатов, Найденов и други и с тяхна помощ построи голяма протестантска черква. Но една сутрин той изчезна задълго и месеци наред никой не можеше да ни каже къде е, дали е още жив и как е със здравето. Той беше само един честен и отдаден на своята вяра свещеник. За него не бяха от особена важност политическите партии и течения. Дългът му бе с духовната си сила да помага, да съветва и успокоява многото пострадали в тези тежки времена.
[ad id=“236999″]
Месеците на неизвестност изсушиха сълзите ни и накрая претръпнахме. При толкова зло на всяка крачка не беше чудно, че и нас ни сполетя съдбата на хилядите жертви на произвола. По-късно научихме, че бил откаран в София и че ще бъде съден като шпионин. Помагах на майка ми да мъкнем кошници с храна за него и за адвокатите, които се опитваха да го спасят от въжето. Но пастор Симеон Илиев беше осъден на строг тъмничен затвор и обвинен, че е работил В полза на някакви си тъмни кръгове на Запад.
Какво е преживял в затвора само той може да каже. С разнебитено здраве накрая бе освободен, за да умре у дома. Но по една случайност, може би защото беше силен духом, стана така, че надживя палачите си.
Какво юношество можеше да има едно останало без закрилата на баща си момче? И сега не зная как успях да запазя вярата си в човешките добродетелта, в истината и в Бога.
[ad id=“237001″]
Не бяхме пощадени и от други удари. Те ни връхлитаха с упорита последователност, която ни караше да мислим, че сме престъпили законите заложници и могат да правят с нас каквото си поискат. Висш служител в Министерството на земеделието, моят вуйчо Тодор Шопов от София прекара пет години без съд и присъда и по една случайност оцелял почина скоро след това „на свобода“. От червения терор бяхме пощадени само ние, децата. Но не задълго. . .
Един ден се връщам от училище и виждам леля ми от Сливен, прегърнала мама, цялата в черно да плаче. Щом ме видяха, гласовете им се извисиха и това предизвика у мен неописуема болка. Стана ми страшно и не посмях да попитам какво се е случило… Братовчед ми Тодор, 19-годишен, бе убит „при опит за бягство“ на турската граница. От него тя получи само часовника му и заканата „— „да си затваряш устата“.
След този случай нещо се пречупи в мен. По принуда човек би могъл да живее с престъпници. Но трябва да има нерви и търпение на роб. Превърнали живота ни в кошмар, не можех да дишам вече един и същи въздух с тях. Не ме топлеха лъчите на тяхното слънце.
Така един ден от заложник cтанах беглец и емигрант.
Петър Илиев, вестник Век21, 1990 г.