В една приписка от 1725 г. бихме могли да прочетем следното: „во тая добра зима поче лоута болесь, име се чума от мсца октомврии хрисани помало, турци непрестано…“. Тук се натъкваме на едно от многото подобни свидетелства за чумни епидемии. Авторът й ни е оставил да се досещаме, че иска да ни каже как веднъж дошла болестта не подбира хората било по етнос, било по религия. Нещо повече, по-малката част от погиналите били „неверници“, а по-голямата мюсюлмани.
Чумата е тема и на други оставени ни приписки от анонимни автори. Например: “ … А на лето 1814 г. дойде от бога газеп, сиреч чума, зачувай боже от изток до заход, най-после в село Пирдоп мори, мори до хиляда близо человеци измори… Тогава умре поп Лало, попь Манол и къщите затвориха Геновци, х. Кано, че кой да ти изкаже вест…“ Научаваме отново за поредната чума, невъобразимия брой жертви, сред които и богати люде, хаджии и служители на Бога.
I Чумата през Средните векове
Всъщност, епидемиите съпътстват живота на човек още в зората на историята. Първа книга на Самуил от Стария завет споменава как от 800 000 души по времето на цар Давид са починали 80 000. Затова е и неизбежно през следващите столетия чумата да подмине и днешните български земи и населението живяло по тях.
А и благодарение най-вече на небългарски извори, големите епидемии по нашите днешни земи са приблизително добре документирани. Страшната чумна епидемия, която избухва в Египет през 531 г., минава след това през Сирия, Мала Азия и Цариград, за да покрие по-късно целия Балкански полуостров. След това тя ще засегне на практика и цяла Европа.
Интересно е, че периодът от време, през който болестта продължава да взема жертви продължава чак до 580 г. В историята тази болест остава като „Юстиниянова чума“.
Още Йоан Екзарх в своя „Шестоднев“, без да употребява изрично самата дума „чума“, все пак прави описание на болестта с нейната внезапна поява и ужасяваща покосителна сила.
При подобни явления, в други текстове автори използват самия термин „чума“, както и понятието „мор“. Всъщност, дълго време под „чума“ обикновено се разбира всяка епидемия в историята на човечеството, която е съпроводена с изключително висока смъртност.
Една от забелязаните през вековете особености на чумата е свързана с внезапното й начало. Отсъства наличие на период, в който да се демонстрират предварителни симптоми за нейното настъпване. Болният от чума вдига температура, която обикновено достига до 40-41%. Характерните други симптоми на болестта са свързани с обща слабост на организма, силно главоболие, проблеми при говоренето. Стига се до цялостно тежко състояние и кашлица. В някои случаи болните изпитват и задух. Прави също впечатление, че най-голяма заболеваемост се открива в младата възраст между 20 и 30 години. Едно от най-ужасяващите неща съпровождащи чумната епидемия е изключително високата смъртност при заболелите. При различни случаи в историята тя се движи между 60% и 90%. Налице са дори епидемии с почти 100% мор.
Чумата съпътства нашите места и предполагаемите наши предци и през идните столетия. Ето защо данни за отделни епидемии имаме още за VIII в. , IX в., XI и XIII в. Налага се да отбележим, че особено впечатляваща е дошлата от Азия чума през 1346-47 г. В навечерието на османското завладяване тя преминава през Балканите и достига дори до най-северните части на Европа. Десетина години по-късно чумна епидемия е констатирана и по бреговете на Черно море. През 1362-64 г. от чума измират многобройни люде и по крайбрежието на река Дунав. Интересното и в този случай е, че самата чума от XIV в. историците установяват по множество чужди текстове, доколкото болестта довежда до отнемане живота на поне 25% от тогавашното население на европейския континент.
I Чумата през османско време
Спорадични чумни епидемии не престават и след османското завладяване, като се започне още през XV в. Да речем през 1482 г. в Радомир, а десет години по-късно и в София. През следващите столетия отново не се минава без чумни епидемии. През 1622 г. болестта отнася в другия свят много монаси от светогорските манастири. Всъщност XVII в. е едно от столетията с изумително голям брой чумни епидемии в Османската империя, включително и по нашите земи. Подобни са регистрирани през 1628-29, 1641-43, 1648, 1653, 1661, 1667, 1669, 1671, 1675, 1678, 1686, 1689 и др. От XVI и XVII в. са и първите нашенски текстове, които говорят за самата чумна епидемия.
Рaзвитието на болестта определено се отличава от това на другите видове епидемии, които са познати в историята. Ето защо постепенно и самите хора започват безпогрешно да я разпознават при сравнение с другите заразни болести. Не винаги това става веднага, ала нейното последващо протичане ги кара от един момент нататък да нямат вече никакви съмнения.
Чумни епидемии не са рядкост и през XVIII в. Сам епископ Софроний Врачански в своето „Житие и страдание грешнаго Софрония“ отделя специално място на чумите от 1750 и 1795 г. Особено в случая с чумата през 1795 г. сам той е бил заплашен от зараза, но все пак оцелява.
През следващото столетие големи и впечатляващи са епидемиите от 1812-15, 1828-31, 1835-38 г. Неслучайно те са добре отразени и в достигналия до нас фолклор.
I Османският Танзимат и краят на чумата
След като с Гюлханския хатишериф от 1839 г. се провъзгласява реформената ера на Танзимата и се поставя началото на модернизацията в Османската империя, започват да се предприемат мерки и от самата османска централна власт за предотвратяване на чумните епидемии. Това се засилва още през 40-те години. Ето защо към средата на XIX в. определено може да се говори за отмирането на чумните епидемии в българските земи. Това е и един от знаците, че поданиците на султана започват да живеят в „ново време“. И определено след 1839-40 г. самата болест в нашите днешни земи напълно изчезва.
Разразилата се през 1848-49 г. нова епидемия е вече от холера. Но поради нейните опустошителни поледици за хората и през втората половина на XIX в. чумата е все още жива в народната памет. Това е и свидетелство, че наистина говорим за тежки и доста травматични моменти за обикновеното население. И макар българите да се разделят с чумата още през османско време, до средата на XX в. на много места по света чумата все още продължава да е най-страшната болест.
I Науката и борбата срещу чумата
С развитието на науката през XIX в. се появяват редица проучвания свързани с чумната епидемиология, бактериология и патогенеза, които в хода на годините се задълбочават.
Важен момент в борбата срещу чумата е изолирането извършено през 1894 г. от учените Йерсен и Китастао на чумния бацил. През 1897 г., по инициатива на Хабсбургската монархия, се организира и голяма международна конференция във Венеция. На нея участват всички тогавашни европейски страни, включително и България. Делегатите дебатират задълбочено върху въпросите свързани с причините за появата на чумата. И българското специализирано научно издание „Медицински сборник“ веднага информира за знаменитото събитие. От неговите страници елитната българска публика научава какво е значението на почвата за поддържането на бацила; доколко мишките и плъховете са преносители и причинители на болестта; опасността вещите и дрехите, които са притежание на вече чумави люде за бъдещото пренасяне на заразата; продължителността на инкубационния период на болестта; нуждата от дезинфекциране на опасните места. Всъщност, още през следващата 1898 г. Симонд окончателно предстои да изтъкне, че бълхите и плъховете играят важна роля за пренасянето на болестта.
В поместения на страниците на „Медицински преглед“ материал от д-р Русев се отбелязва, че споменатата „болест е временно изчезнала от нашия континент.“ Читателят също научава, че делегатите на проведената конференция във Венеция са се разделили на два лагера. Единият от тях приема, че чумната зараза е много по-опасна от холерната. Другият обаче е на мнение, че самата чума едва ли би могла да е нарече с увереност заразна болест. На конгреса се изнасят още данни, че от чума биха могли да заболеят и домашни животни – кучета, овце, кози, свине, биволи и пр. Макар да се съобщава, че все още липсват доказани случаи за предаване на болестта от животно на човек, повечето лекари са на мнение, че трябва да се внимава и при контакта с животните.
В крайна сметка конференцията във Венеция постига съгласие за продължителността на инкубационния период чумата – до 10 дни. Като средства за дезинфекция конференцията приема изгарянето на дрипи, дрехи, превръзки и т.н; както и дезинфекцирането в продължение на 10-15 минути посредством парни машини или пара на разни постелки, облекло, дюшеци и др.
Подробно в различни доклади специалистите обръщат внимание и на редица дезинфекционни разтвори. Представени са и възможностите за лечение на чума чрез употребата на специален противочумен серум, който все още е ново лекарство. Разисква се надълго и нашироко върху възможностите за имунизация.
Констатира се още, че в голяма част от местата където върлува чумна епидемия, това се предшества от един период, в който се забелязва огромна смъртност на мишки и плъхове. Те са тези, които след това заразяват едновременно почвата, зърното и другите храни. Медиците и учените са на мнение, че общата ниска хигиена и мръсотия могат само допълнително да утежнят ситуацията.
I Открития за чумата
Дълго след края на чумата в повечето места по света учените продължават да се занимават с проблемите свързани с нейната поява, разпространение и лечение. След много години, вече през втората половина на XX в., редица изследователи вече поставят под съмнение доколко наистина плъховете са тези, които са подпомогнали през предходните столетия разпространението на болестта в условията на европейския континент. Причина за това е откритието на тропическия произход на бълхата при черния плъх. Поради това тя не съумява да издържи на по-суровите и студените условия на европейския континент, още повече преди времето на последвалото затопляне. Това кара редица изследователи да изкажат предположението, че разпространението на чумата в миналото е било резултат от пренасянето и чрез бълхата на лисицата и язовеца, които се оказват далеч по-издръжливи на ниските температури.
Учените вече са категорични, че предаването на чумата е ставало най-вече от човек на човек. Най-често това се осъществявало по обичайния въздушно-капков път. Ставало и посредством човешката бълха в стомашно-чревния тракт. Там се развивал съответно и чумен блок. Макар и доста по-рядко заразата можела да се пренесе и чрез заразени вещи, при консумация на заразени храни, както и през кожата. Установява се още, че прекомерните жеги видимо отслабвали силата на чумата. Изграденият след преболедуване имунитет бил относителен. Напълно възможно било и повторно заразяване, което вече да е придружено с летален изход.
Както е видно повечето безспорни истини за чумата са станали известни или когато тя вече не е била толкова голяма заплаха за Европа и западния свят, и дори след като престава да бъде чак толкова сериозно предизвикателство за човечеството като цяло.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Стефан ДЕЧЕВ Източник: www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
