По време на моето следване в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”, имах щастието да бъда студент и на проф. Иван Дерменджиев (1920-1993г.) не само по основния курс, който той преподаваше – административно право, но и по още две дисциплини.
По него време, през третата година на следването формално се обособяваха два потока на обучение: профил “правораздаване “ и профил “държавно управление”. Разликата бе само в това, че студентите от втория профил освен онова, което учеха другите, трябваше да се справят и да полагат “зачоти” и по още няколко дисциплини. Това може би бе причината профил “държавно управление” да бъде по-малоброен. Между дисциплините, които допълнително учехме бяха “Административно правораздаване” и “Теория на държавното управление”, по които преподавател ни беше проф. Дерменджиев. Сравнително малката аудитория (20 тина души) спомагаше за създаване на близък контакт между студент и преподавател. Това бе от полза за нас, защото наред с материалите по официалната програма научавахме от проф. Дерменджиев много други допълнителни неща, които обогатяваха знанията ни. Спомням си, че след едно служебно посещение в Индия, професорът, след като се върна сподели впечатленията си от предица порядки в тази далечна и екзотична страна. С възхищение дългогодишният преподавател говореше за демокрацията в Индия и голямата толерантност, която съществува между хората. Един от случаите, които ни разказа, за да илюстрира тази демокрация бе следният:
Как старозагорски съдии бяха принудени да стават артисти и да играят скечове пред затворници…
“Заведоха ни в съдебната палата в столицата Делхи. Още като влязохме, във фоайето на първия етаж ни направи впечатление една възрастна жена, облечена до петите в сари, която седеше зад огромно хубаво бюро. Пред нея от лявата страна на бюрото имаше огромен куп добре подредени бели листове, а от другата страна- друг голям куп изписани листове. Между двата купа хартия – мастилница с няколко перодръжки като тези, които се ползваха у нас преди години. Жената не обръщаше внимание на никого и усилено пишеше с мастилената перодръжка върху белия лист.
Подминахме тази гледка и задачите ни да се запознаем как работят съдилищата в огромната палата отне нашето внимание. На излизане от палатата отново забелязахме жената. Следващите няколко дни отново ходехме в съдебната палата, за да продължим изпълнението на нашите задачи. През цялото време жената продължаваше да стои там и да пише. Накрая не се стърпях и попитах един от индийските колеги: “Каква е тази жена, която толкова дни стои тук и пише?”. Той с уважение ми обясни, че тя е една “дежурна” жалбоподателка, която от много години всеки ден нещо намира да се жалва или да предявява искове. За да я улесни, ръководството на съдебната палата решило да й предостави своеобразно работно място във фоайето, с писалище, както и да я снабдява ежедневно с бели листове.”
Когато сега се връщам към спомена за разказа на проф. Дерменджиев, през съзнанието ми преминават случаи за десетки “дежурни” старозагорски и казанлъшки жалбоподатели (Манчев, Гиньо, Сашо, Ергюн, Здравко и др.) и отношението към тях от работещите в нашата съдебна палата.
