Стефан Саранеделчев: Казанлъшките учители

ГЛАВА ТРЕТА

ДИМИТЪР КАВЛАКОВ

Пристъпвам плахо към редовете за учителя ми по пеене в пети и шести клас през учебните 1958/1959 г. и 1959/1960г. в ОУ „Христо Смирненски“. Съзнавам, че моите конкретни впечатления от държанието на Димитър Ангелов Кавлаков към по-голяма част от съучениците ми в онези години се разминава с впечатленията на стотици други хора и с огромните заслуги на този човек за музикалния живот на Казанлък. Онези, които искат да научат повече за Кавлаков, трябва задължително да прочетат прекрасното изследване на Надежда Бозаджиева „В памет на Димитър Кавлаков“, публикувано на стр. 504–513 от том VII на „Казанлък в миналото и днес“, изд. „Ирита“, 2007 г. Тук си позволявам да взаимствам от това изследване някои от биографичните данни за Кавлаков. От същото изследване е и тук публикуваната снимка.

Роден е на 6 март 1910 г. в Казанлък. Започва да свири от пет годишен на цигулка, от дванадесет годишен на тамбура, а малко след това и на чело. До завършване на средното си образование в Казанлък участва като музикант, хорист и артист в Детска музикална китка „Гусла“, в няколко детски оперети, в оркестъра на читалищното кино „Искра“. От 1928 г. до 1931 г. е студент в Института за прогимназиални учители – Пловдив, специалност пеене, литература и история. Продължава да изучава чело и цигулка и да участва в музикални изяви в Пловдив. След дипломирането си работи една година като прогимназиален учител в гр. Батак. През ноември 1932 г. е назначен за учител в Казанлъшката смесена прогимназия и от този момент започва неговата над половин вековна отдаденост на музикалния живот и преди всичко за детското музикално образование в родния му град. До септември 1941 г. преподава пеене не само в прогимназията, но и в Стопанското училище. В първото от тези училища организира и ръководи самостоятелен струнен оркестър, а във второто – постановките на няколко оперети. Следва една година учител в с. Бяла църква до гр. Крушево, сегашна Северна Македония и две години мобилизиран като войник в Беломорска Тракия. От ноември 1944 г. е отново учител в прогимназиалните класове на училище „Добри Г. Кехайов“, което скоро след това е преименувано на „Тодор Юлиев“.

Стефан Саранеделчев: Казанлъшките учители – АЛЕКСАНДРА НИКОЛОВА

Междувременно учи задочно финанси в Стопанския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където се дипломира през 1950 г. От 1952 г. до септември 1957 г. работи в Пионерски дом – Казанлък, където разгръща своите способности на организатор и музикален педагог. Създава и води кръжоци по отделните струнни инструменти и детско-симфоничен оркестър в състав от над 50 изпълнители: цигулари, виолисти, контрабасисти, челисти, духови инструменти. С този оркестър изнася концерти не само в Казанлък, но и в редица по-големи градове. От септември 1957 г. до септември 1960 г. е учител по пеене в ОУ „Христо Смирненски“, а след това до пенсионирането си през ноември 1965 г учител в ОУ „Г. Кирков“. Едновременно с работата си като учител, а и като музикален педагог в Пионерския дом организира и дирижира няколко детски хора, с които печели много отличия на градски, околийски и окръжни прегледи. През 1966 г. е удостоен с орден „Кирил и Методий“, първа степен, златен. След пенсионирането си продължава да работи още над 17 години като преподавател по струнни инструменти в детска музикална школа при ОЗ „Фр. Енгелс“ (сега „Арсенал“АД).

За първи път видях величествената фигура на учителя Димитър Кавлаков през есента на 1957 г., когато ме преместиха да уча в новооткритото училище „Христо Смирненски“. На всички деца правеше впечатление пълното му тяло, голямата глава, с особени, големи очи и винаги под ръка с цигулка. Споменаха, че е учител по пеене на прогимназиалните класове и говореха страховити неща за строгостта му. В истинността на това се убедихме на следващата година, когато дойде и се представи като учителя ни по пеене. Първият час ни обясни, че сформира училищен хор и започна да прослуша всяко дете за гласовите му данни. Започна от момиченцата и си избра няколко от тях като подходящи за хора, но видимо бе разочарован, защото явно е очаквал по-голям брой. Като взе да прослушва момчетата разочарованието по лицето му взе да се преобразува на искрен гняв от нашата музикална некадърност. От него момент часовете ни по пеене се превърнаха в най-голямото ни изпитание. Въпреки цигулката, с която даваше тон на изучаваните мелодии, никой от нас не можеше да напредне осезателно. В основата на обучението му бе да усвоим тактуването. За целта ни караше с десните си ръце да тактуваме. Това наше „тактуване“ се превръщаше в едно невъобразимо трополене по чиновете. Едни тропат по-рано, други по-късно, но с изключение на няколко момиченца, станали вече негови верни хористки, почти никой друг не тактуваше правилно. Криво-ляво, въпреки многото двойки през годината, успяхме да завършим пети клас с оценки по пеене къде с тройки, къде най-добрите от нас с няколко четворки Апогеят на нерадостното ни обучение по пеене бе в шести клас. Разбрал, че няма да има каквото и да е било развитие на нашите певчески възможности Кавлаков пристъпи към крути мерки. В шести клас учехме биология при учителката Милена Баръмова. Вероятно в учителската стая е разбирал какви уроци взимаме по биология и в съответствие с всеки урок бяха отправяните към нас обиди и сравнения. Премина от „некадърници“ на „нищожества“. След това на „нисши същества“, „протоплазми“, „амеби“, „ чехълчета“, „зелени еуглени“ и пр. В един момент когато обидите и сравненията не даваха очаквания резултат, постепенно премина към раздаване на шамари. Върхът на всичко бе, когато взе да посяга с лъка на цигулката. В класа ни бе Пано Трайков, едно действително буйно момче, което по-късно взе да тренира класическа борба и дори стигна до националния отбор. Един ден Пано за пореден път сгреши при тактуването и изпадналият в афект учител стовари върху главата му с пълна сила цигулковия лък. За зла беда лъкът се счупи на две. Кавлаков в първия момент се стъписа, защото вероятно очакваше, че щом лъкът му се е счупил, ще има поражения и върху пановата глава. Но ученикът леко се избърса с ръката и противно на очакванията нямаше каквито и да е поражения. Тогава учителят изпадна в още по-голяма ярост: „Магаре с магаре, защо ми счупи лъка бе магаре?“ – крещеше той и правеше опит да закрепи двете части провиснали на струните. Пано Трайков не остана длъжен и също на висок глас извика, но забележете като запази учтивата форма на обръщение: „Аз ли съм Ви счупил лъка бе другарю Кавлаков? Вие ме ударихте и Вие сам си го счупихте в главата ми.“

Ако хората, които четат тези редове си помислят, че изпълнения като тези в нашия клас са изключения, трябва да кажа, че се лъжат. Те бяха ежедневие и в другите класове, както от нашия випуск, така и при по-големите. Не може да се каже, че причината за това е ниското ниво на учениците от конкретното училище, защото от тях по-късно израснаха добри специалисти в различни области на познанието.

Инж. Хр. Каличков (учил в същото училище от 1957 до 1960 г.) си спомня: „Кавлаков се вживяваше в професията си, но понеже бяхме малко калпазани, той с лъка по главата. Но и ние си подценявахме пеенето. Както се казва хлапашка работа. Съжалявам, че така съм постъпвал…“

В този спомен има истина за една от причините, защото според мен те бяха комплексни. Вярно е, че по онова време започна да се насажда в много от учениците от работническия град своеобразен нихилизъм към учебни предмети като пеене и рисуване и повечето от родителите държаха децата им да полагат повече усилия по основните предмети – математика, български език и литература, физика, химия, история, география. От друга страна Кавлаков се интересуваше преди всичко да сформира музикални състави и ученически хорове и към тях да съсредоточава своите педагогически усилия. Към съучениците ни, които участваха в такива състави и училищния хор се държеше по друг начин. За разлика от някои учители по пеене в други казанлъшки училища, Кавлаков не намери най-добрия начин да спечели децата със слаби певчески възможности за музиката, като ги насърчи да изучават биографии на видни композитори, певци и музиканти, да се запознаят теоретично с различните музикални жанрове, да четат либрета на популярни опери и оперети, да ги насърчава да ходят с родителите си на постановки на Музикалния театър при Читалище „Искра“, на концерти на местни и гостуващи музиканти и певци. Нищо такова не чухме от него през годината и половина, през които ни бе учител в ОУ „Хр.Смирненски.“ Единственото смислено нещо, което чух от него през този период бе в средата на шести клас, когато близо един ученически час ни посвещава на мутирането на момчешките гласове и да ни съветва в тази възраст да не си ги напрягаме независимо от повода. Това обаче не доведе до последващо снизхождение към момчетата с мутиращи гласове, като двойките и тройките по пеене продължаваха да изпълват както дневника на класа, така и повечето ученически бележници.

Не ми е известна причината, но в средата на шести клас Димитър Кавлаков бе сменен с Димитър Ходжев. За него по-нататък в книгата.

Съжалявам, че вероятно с написаните от мен по-горе редове донякъде накърнявам паметта на този много заслужил за културата и в частност за музикалния живот на Казанлък учител. Но целта на тази моя книга е не само да пиша за положителните страни от живота на съответните учители. И все пак мисля, че положителните надделяват и поради това ми се иска да завърша написаното за Димитър Кавлаков със спомена на Иванка Делчева, учила през 1961 – 1965 г. в ОУ „Георги Кирков“, където той продължи своята учителска работа:

„Иска ми се преди всичко да кажа нещо за един човек, който наистина даде всичко от себе си за новооткритото тогава училище. Това е музикантът и учителят Димитър Кавлаков. Този човек ще пазя винаги в паметта си. По това време свирих на цигулка. Имаше и други ученици от училището, които свириха на различни инструменти. Така другарят Кавлаков основа струнния оркестър на у-ще „Г. Кирков“. Той ни събираше в седмицата два пъти и за патронния празник излязохме да свирим на голямата сцена на читалище „Искра“. Спомням си някои участници – синът му Ангел, Бончо Христов (синът на Миланка Спасова), Ваня Фурнаджиева, Марина Чаушанска, Недялка Пънчева… Скоро след това се оформи и съставът на тамбурашкия оркестър –свирехме на тамбури. Всичко беше толкова интересно! Нямахме време да се занимаваме с неща, които да ни разсейват. За първи път в основно училище за 24 май учениците маршируваха под звуците на духова музика. Аз и Живка Манева биехме барабанчетата и така всички вървяхме с маршова стъпка. Той ръководеше и училищния хор. Това е голямата заслуга на Димитър Кавлаков.“

Димитър Ангелов Кавлаков почина на 9 юли 1991 г. в Казанлък.