Стопанинът на старозагорския зоопарк

Публикуваме интервю на журналиста Матей Бонев с директора на старозагорския зоопарк д-р Радослав Михайлов, за когото градоначалникът трябва да бъде зорък като орел, търпелив като тигър, грижовен като вълчица, верен като глиган, безкомпромисен като бивол, умен като слон и можещ, колкото всичките… Този и други текстове на Матей Бонев са събрани в книга със заглавие „40 лица от града на липите“, която излезе от печат в края на януари тази година.

[ad id=“263680″]

Мнозина познават Радослав Михайлов като шеф на старозагорския зоопарк, по-малко са онези, които знаят, че всъщност Радо, както го наричат свойски и роднини, и приятели, е авторитетен учен в Тракийския университет. Повече от 10 години той е асистент в катедра „Морфология на животните”, а от 2011 г. вече е и доцент. Стопанинът на зоопарка чете и лекции по любимата си дисциплина „Приюти и хотели за животните”. Радослав свързва трайно съдбата си с животните и птиците, които никога няма да се върнат в природата, но трябва да се чувстват като в нея, преди 7-8 г. Далеч преди това още в детството усеща и наслагва в себе си онази любов към животинския свят. Той е градско момче, израсъл е в някогашната конярска махала на старозагорския кв. „Самара”. Но като повечето българи фамилията му има дълбоки селски корени. От 5-6 годишен прекарвал всяко лято при баба си и дядо си в казанлъшкото село Шейново. А в тяхното лично стопанство имало всичко – кокошки, пуйки, овце, волове, дори биволи. Естествено и няколко големи овчарски кучета, с които малкият Радо спокойно играел.

 

[ad id=“263680″]

Вуйчо му Иван и негов акран пък се грижели за цяло стадо от 250 овце. „Като по-голям, 12-13-годишен, се качвах с тях на егреците в началото на лятото и оставах там, докато започне училището”, припомня си Радослав. Тогава всичко се вършело на ръка, така че работа и за него имало колкото щеш – носел вода, подкарвал овцете при доене, ринел саите от напластеното гюбре. Някъде по това време за пръв се срещнал очи в очи и с животинската жестокост. Една сутрин намерили един от конете с буквално свалена задница от лапите на свирепа мечка. Чобаните го гръмнали да не се мъчи. „Вероятно в тези години съм се усетил, че съм от хората, които могат да си „говорят” с животните”, признава с езика на Йовков Радо. Противно на очакванията не записал ветеринарния техникум в родния си град, а гимназия „Иван Вазов”, в паралелка с току- що излязлото на мода програмиране. Докато завърши средното си образование обаче Висшият институт по зоотехника и ветеринарна медицина бил пребазиран от София в Стара Загора и му дошъл, както се казва, на крака. Но и тогава е имало, макар и минимален шанс Радослав да се размине с професията на живота си. Кандидатствал едновременно във Военното училище „В. Левски” във Велико Търново и ветеринарна медицина във ВИЗВМ. Приели го и на двете места, но той направил избора си без колебание в полза на любимите си от детството животни. Признава, че първите 1-2 години от следването, когато по неговите думи човек учи заради самото учене, му било скучно и безинтересно. Усетил се като студент едва в 4-5-ти курс, когато започнали практическите занятия в клиниките и фермите. „Тогава имаше големи и птицевъдни, и овцевъдни, и говедовъдни стопанства, правехме всичко интересно и полезно за бъдещата ни професия на терен”, припомня си Радо с благодарност на съдбата.

 

[ad id=“225664″]
Професионалния си път започнал като участъков ветеринарен лекар в старозагорското с. Калояновец. Само в кооперативните обори имало над 600 крави и още 1500 телета и юници. „Ако има температура – даваш му антибиотик, ако няма – калций”, с такъв универсален съвет за лечение на животните го посрещнали старите кримки – ветеринарни техници с по 6-7 години практика. Младият доктор обаче бил убеден, че универсални лекове няма, пък и симптомите на много от болестите си приличали. Например много често се бъркали следродилна треска при високопродуктивните крави и чернодробната кома. „Ако става дума наистина за треска, калцият може да я изправи на крака, но ако е чернодробно заболяване, животното може да издъхне в ръцете ти”, посочва разликата д-р Михайлов. Той и досега помни първата си операция като млад лекар. При трудно раждане на овца се наложило да направи секцио пред очите на стопанина и двама негови приятели. Страхувал се съвсем естествено, но окуражителното „Докторе, ти можеш, ще я изродиш”, сякаш му дали криле и той спасил и овцата и трите малки агънца в утробата й. Друг път върнал към живота натровено с хамсия прасе, ударил му една венозна инжекция с глюкоза, които на малки животни се бият обикновено под клепача, и то се вдигнало. След това седмици наред стопанката разправяла из селото за „чудото”: „Докторът му би една инжекция в окото и то се оправи…” Радослав признава, че изпипал тази манипулация до съвършенство в казармата. Една година бил ветеринар в свинефермата на Трета българска армия край Сливен с над 2000 свине. Почти всеки ден вземали кръв за различни изследвания и венозните инжекциите под клепача му станали специалитет. И като лекар, и като учен Радослав има своя философия за лечението и грижите за животните. По народному дели хората на „разбирачи” и „правачи”/практици/. И не понася люде, които никога в живота си не се направили нещо, каквото и да е – дори къщичка за птици, по думите на един емблематичен бизнесмен, но със самочувствие учат другите как до го направят.

 

[ad id=“225664″]
Когато от общината го канят да поеме зоопарка, от големите животни – тигри, лъвове, мечки, имало само по едно. Още на втората година Радо намира партньорка на мечока и оттогава всяка година двойката има поне по едно мече. Старозагорски мечки вече има в половината зоопаркове у нас – София, Хасково, Ловеч, Разград др. Миналата година пък старозагорския зоопарк е приютил самотния тигър на Дамбовеца, конфискуван от държавата. Сега били семейство с осиротялата тигрица и всички с надежда очаквали да имат и потомство. Така с размяна между колеги, от спасителния център за диви животни, от дарения – от циркове, от приятели, и от съвсем непознати като в случая с ярето албинос – в момента старозагорския зоопарк е сред най- богатите – приютява над 400 животни и птици от над 80 вида. „По съвременните стандарти и критерии много по-важно е какви условия създаваме за тези загубили природните си инстинкти създания”, казва Радослав. И е убеден, че това е посоката за развитие на старозагорския зоопарк – той трябва да бъде едновременно и животински резерват, и атракция.

[ad id=“225664″]

Радослав Михайлов:

Били може да се върне един ден отново при нас…

– Как прие обвиненията, които се изсипаха върху общината, старозагорския зоопарк и лично върху теб, че не сте опазили любимеца на много деца, пък и на възрастни – шимпанзето Били?
– Много от тези, които ме упрекваха може би не знаят къде е входът на зоопарка. Истината е, че нямаше как да задържим Били, въпреки голямото ми желание. И заради условията, при които живее, и заради натиска на международната екологична общност. Работата не е толкова до по-голямата клетка, която трябваше да му осигурим. От години шимпанзето живее съвсем само, а според специалистите за този вид примати това е пагубно.
– Има ли нещо вярно в подозренията, че някой е гушнал тлъста комисионна от Уелската природозащитна организация, която прибра Били?
– Много хора явно не разбраха, че ние не продаваме Били, той си остава наша собственост, на старозагорския зоопарк. Уелската организация, с която имаме перфектен договор на два езика, го взе за отглеждане в център за примати. Там Били ще съжителства с още 9 себеподобни и според първите сведения се чувствал много добре. Имал дори вече фенклуб. Колкото до „гушването на многото пари” това си е чисто нашенско подозрение. Тази природозащитна организация се издържа почти изцяло с дарения, няма излишни средства, пък и никога не би влязла в договорки, с когото и да било. Искам да припомня на критиците, че ние имахме настоятелно предложение и от Холандска организация да отглежда Били, но тя искаше направо да й го подарим и естествено ние отказахме.

 

[ad id=“218548″]
– Има ли според теб, макар и минимален шанс, някога Били да се завърне пак в старозагорския зоопарк?
– Има, разбира се. Ако общината след време може да си позволи да купи още 2-3 шимпанзета, цената им е 20-30 хил. евро, ние веднага можем да си го поискаме от Уелската организация и тя няма причини да ни откаже. А защо пък след време и в Стара Загора да не направим център за отглеждане на примати. Има толкова европейски програми за опазване на природното богатство.
– Има ли други обитатели на зоопарка, които не живеят при нормални условия?
– Повечето ни животни имат условия, близки до природните. Нашите лъвове, тигри, лами, вълци, чакали обитават вече големи клетки, в гора, трева, на естествена почва и могат свободно да се разхождат. Най-показателен, че те се чувстват добре, е фактът, че почти всяка година имат потомство. Разбира се, този процес трябва да продължи. С дарение от Ротари-клуба например ние съвсем скоро ще изградим нова клетка за енотите с всички природни екстри – малко езерце, ручей, дървета за катерене.

 

[ad id=“218548″]
– На финала сме на предизборната кампания, не мога да не те попитам каква е представата ти за истинския кмет?
– По конституция кметът е институция. Но според мен както и при животните, не винаги най-силния, най-ловкия, най-бързия е най-добър и най-успешен. За мен добър кмет е този, който е най-адекватен, който може да хване всяка ситуация, всеки проблем в зародиш и да реагира навреме. Иначе ще се радвам, ако бъдещият старозагорски градоначалник е човек с отношение към зоопарка.
-Твоите пожелания към него в стила на животинското царство?
– Пожелавам му да бъде зорък като орел, търпелив като тигър, грижовен като вълчица, верен като глиган, безкомпромисен като бивол, умен като слон и можещ, колкото всичките…
2012 г.

Прочетете още от невероятните истории, разказани от Матей Бонев ТУК