Интервю с Кети Мирчева
Кети Мирчева е историк. Работила е в Националния музей на образованието – Габрово, и Българския исторически архив на НБКМ. Изследователските й интереси и публикации са в областта на историята на идеите, национализма и манталитетите.
Мълчи ли историографията по болезнени теми, госпожо Мирчева? Вярно ли е, че трагичната дата 19 юли 1877 година, когато са извършени Старозагорските кланета, умишлено се поддържа „невидима“ за хората, въпреки че събитията са добре документирани?
Не бих казала, че трагичната съдба на Стара Загора по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. е забравена. Събитието влиза в националния и локалния календар веднага след Освобождението и никога не е било игнорирано. На него са посветени множество паметници в града и околностите му. Почитането на Старозагорската трагедия не е прекъснато и в социалистическите времена, въпреки че внимането е изместено върху военните действия и признателността към „големия брат“, а някои малки паметници са изоставени неподдържани и са потиснати дори визуално от социалистическата грандиозност на новия монумент. Точно този последен аспект дава повод и поле за изява на новите националисти, които шумно тръбят, че са открили нещо, което отдавна присъства в местната традиция.
Колкото до историографията, различни поколения историци в различни времена са посветили не малко статии, студии и книги на това събитие и за професионалните историци това не е нова тема, още повече че не ми е известно да са открити нови корпуси документи, които биха позволили изцяло нова или по-различна интерпретация.
Разбира се, нов прочит винаги е възможен, но е възможно той да не е в посоката, търсена от жалващите се от „невидимостта“. Защото ако трябва да се вгледаме, ще бъдем принудени да забележим и нашите злодеяния. И не е нужно да търсим много далеч. Достатъчно е да отворим спомените на видния старозагорски обеществен деятел Господин х. Славов, издадени преди няколко години. Там наред с руските войски, радостта и опиянението от свободата шестват и външните и вътрешни плячкаджии, български селяни и граждани, които тероризират местното мюсюлманско население и отказват да се подчинят комуто и да е било.
Една упорита легенда, свързана с личността на Сюлейман Паша, отключва много версии за корена на насилието над българи в Заара. Бихте ли дали пояснение относно „еврейския“ му корен? Да внесем ред във фактите – Сюлейман Леви Явиш ли е името му, завършил ли е Сорбоната, числи ли се към известните „дьонмета“, криптоюдаист ли е?
Тъй като не съм проучвала историографски въпроса, не мога да кажа със сигурност кога за пръв път се появява набиращата в последно време скорост легенда за еврейския произход на Сюлейман паша. Недоразуменито се дължи на пръв поглед на объркването на две исторически личности, познати под името Сюлейман паша – французинът Жозеф Сев, роден през 1788 г. в Лион и починал в Кайро през 1860 г., който приемайки исляма, получава името Сюлейман, и Сюлейман Хюсню паша, командващия османската армия в битката при Стара Загора. Френският Сюлейман е офицер от армията на Наполеон, който от 1819 г. се установява в Кайро, постъпва в египетската армия, номинално подчинена на султана и участва активно в нейната модернизация. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г., както виждаме, той вече е покойник. Сюлейман Хюсню паша пък е роден през 1838/40 г. в Истанбул, в махалата Сюлеймание, т.е. кварталът прилежащ към джамията Сюлеймание, откъдето получава и името Сюлейман. Според една от версиите за произхода му баща му е еничарски офицер, според друга – продавач на свещи. И за двамата Сюлеймановци нямаме никакви данни да имат еврейски произход. Колкото до подмятането, че Сюлейман паша бил дьонме (dönme, тур. – тези, които се обърнали, т.е. конвертити), то може първоначално да се е отнасяло до факта, че Ж. Сев е новоприел исляма, но в контекста на легендата, за която говорим тук, вече много точно се визира една специфична група в османското общество, по отношение на която се използва терминът „дьонме“ – последователите на Сабетай Цви (еврейски месия от втората половина на XVII в.), които приемат исляма, но запазват в своя семеен и личен живот много елементи от юдейската месианска традиция. Поради своята затвореност в турския вариант на конспиративната теория за завладяването на света от евреите, групата „дьонме“ поема функциите на франкмасоните от класическата теория и се явява онова зло, което подмолно разрушава великата държава на султана. Силното присъствие на видни представители на „дьонме“ в младотурската революция изглежда допринася за „вкарването“ им в тази роля. В някои от модерните турски варианти на антисемитската конспиративна теория дори Мустафа Кемал Ататюрк е обявен за „дьонме“. Трябва да отбележа обаче, че през времето, за което говорим, „дьонме“ населяват най-вече Солун, някои от тях заемат високи позиции в обществото, но няма данни за значително или засилено тяхно присъствие в османската армия. Липсват и биографични данни, които да свържат единия или другия Сюлейман с тези дьонмета.
Така че легендата за френско-еврейския произход на Газни Сюлейман паша очевидно не се дължи на някакви неясноти или недомлъвки около произхода на единия или другия Сюлейман. Според мен по-скоро става дума за преформулиране на стари легенди, които се реактуализират с прикачане на елементи от турски антисемитски клишета. Добре известно е, че в българската преса от края на XIX в. темата за зловещата колаборационистка роля на евреите с османските власти по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. е доста популярна. Тя е централна за вестници като излизащия във Варна „Странджа“ и бургаския „Голгота“. На евреите се преписват инициативи за арестуване на българи, за насочване на башибозука към българските махали и пр. Справедливостта изискава да отбележа, че тези мотиви са добре застъпени и в Гърция и Сърбия по време на борбите им за независимост. Случаи на сътрудничество и съдействие на османските власти от страна на еврейските общини и отделни техни представители наистина имало, но те едва ли биха могли да се препишат на всички евреи, населявали значителна част от селищата в Дунавската равнина и Тракия, и които също понесли значими щети в хода на войната. Необяснимата на пръв поглед за днешния съвременник лоялност на сефарадските евреи към османската държава, се дължала колкото на признателността за оказаното им по време на Реконкистата гостоприемство от султана, толкова и на липсата на свой собствен национализъм и породилото се сред еврейските интелектуалци в империята течение за подкрепа на османизма, особено след прокламирането на конституцията от 1876 г. Настроенията в подкрепа на султана се подсилвали и от факта, че в тази война той воювал с Русия – страната, която за евреите по това време била символ на репсресиите срещу тях.
Но да се върнем на легендата за еврейския произход на Сюлейман паша. Тя без съмнение тръгва от някакви стари варианти за „еврейската роля“ по време на войната, но както се опитах да покажа приспособява и турски антисемитски мотиви, добре познати у нас в по-класическите си европейски форми.
Издадени са книги, между които много популярна е книгата „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане“ на Донка Йотова, или на Димитър Йончев. Има и други „изследвания“, които се публикуват в местни издания като „Старозагорски новини“ или в националистически сайтове (“Атака“,“Blood and Honour“, „Anonymous – Bulgaria“). Какъв е оценката ви за тяхната научна стойност?
С риск да разгневя силно авторите им, бих казала, че и за писането на история се иска някаква професионална подготовка, най-малкото да можеш да направиш критичен прочит на източниците, с които разполагаш. Това в никакъв случай не значи, че непрофесионалисти не могат да пишат или да имат мнение за миналото. Понякога един страничен поглед може да бъде много интересен, полезен и дори подхранващ с нови идеи. За съжаление, не бих могла да причисля цитираните от Вас публикации, от които познавам само няколко, към съчиненията, на които бих се доверила или препоръчала, ако някой иска да получи представа за събитията по време на войната от 1877-1878 г.
Всяка година партия ВМРО отбелязва датата с траурни шествия. Градът живее с болезнените разкази за опожарения и обезлюден град, а легенди подхранват антисемитските настроения. С какво бихте сравнили тези травматични „чествания“?
Не бих си позволила да правя оценки за настроенията в Стара Загора по време на тези шествия, тъй като никога не съм попадала в града по това време. Миналата година бях там по повод 140 годишнината от Старозагорското въстание и не забелязах особен интерес към юбилея, който бе широко отразен от пресата. Така че предпочитам да не се доверявам на чужди разкази как това наистина травматично за поколения събитие се отбелязва днес в града на липите. Сигурно има хора, които се включват с ентусиазъм в подобни събития, които приемат на доверие различни легенди, включително антисемитските митове, но ми се ще да вярвам, че по-голямата част от старозагорчаните остават далеко от тези облъчвания, и гледат повече напред към бъдещето, а не назад към миналото и то в едно силно изкривено огледало.
Наскоро в отговор на писмото „Да спрем със злоупотребите с историята“, под което стои и вашият подпис, бяхте призовани да кажете истината и да се спрат фалшификациите с миналото. Нуждаем ли се от алтернативни разкази и памет за преживяното?
Алтернативните разкази и памет съществуват и без историците, те нямат власт над тях. Това, което, струва ми, се бихме могли да направим като професионалисти обаче, е да бъдем по-отворени за не бих казала алтернативни, а за успоредни разкази, с надеждата, че осмисляйки ги постепенно бихме могли и да ги срещнем някъде. Темата за страданията на мирното население по време на война например е почти недокосната от нашата историография, като изключим трагичните епизоди, свързани с българи, като този в Стара Загора. Но по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. щети, мъчения и екзоди търпим не само ние, но и мирното турско население, което на огромни вълни напуска земите, които е обитавало от векове. Същото става и с евреите, които след няколко погрома в паника се отправят към Истанбул и Солун. Огромни бежански потоци кръстосват театъра на бойните действия в търсене на елементарна сигурност. Стотици с различен етнически произход умират от глад, студ или епидемии. За тази картина никой не иска да говори или ако го прави, споменава само за своите и забравя чуждите. Събирането и „вчовечаването“ на тези гласове на загубени във войната хора би било една малка стъпка напред в разбирането на това кои сме ние и защо понякога сме били добри, а понякога – лоши. Много по-полезно, отколкото вглеждането само в своята гледна точка.
Източник: marginalia.bg
