Те са се докоснали до хиляди човешки истории. През слушалката на телефона са се отзовали на 40 000 обаждания. Всичките са идвали от хора, които са се чувствали в опасност за живота или здравето си.
На 1 октомври Националната гореща телефонна линия за пострадали от насилие отбеляза 24 години от съществуването си.
Линията работи по 24 часа на ден през цялото време. Създадена е от екип към Фондация „Асоциация Анимус“, за да приема обажданията на хора, преживели домашно и сексуално насилие, станали жертва на трафик на хора или пострадали от друг вид насилие от съседи или непознати.
Това не са приятни теми за разговор, а и обществото понякога ги избягва. В последните години въпросът все по-често излиза на повърхността, най-вече благодарение на организациите, които се борят с проблема. Това помага на повече хора да се осмелят да потърсят помощ, защото по-ясно разбират, че има нещо, което не е наред.
„Едно от нещата, които най-често чуваме по телефона, е вариация на фразата: „Аз не съм сигурен, че това, което се случва с мен, е насилие“, казва Атанас Кирев, който е координатор на Горещата телефонна линия. За него подобно изречение е добър знак, защото човекът отсреща си е дал сметка, че в историята, която му се случила, има нещо нередно. „В рамките на разговор може да се стигне до разбиране как тази нередност може да бъде преодоляна“.
Преди близо четвърт век всичко започва с малък екип, който се опитва да използва възможно най-добрите практики извън страната, тъй като в България подобно нещо не съществува.
Днес работата по линията се поема от 30 души. Те преминават през дълга подготовка, преди да започнат да отговарят на обажданията. В следващите години към подготовката се добавя и опитът. Всеки месец услугите им се търсят от около 200 души, но този брой понякога е по-голям – ако през месеца е имало празници, например. Или в последните месеци, по време на пандемията.
Най-често, в повече от 2/3 от случаите, обажданията идват от жертви на домашно насилие. Понякога се налагат бързи реакции, които да доведат и до настаняване в кризисно звено.
Според Атанас важно за успешната работа е разграничаването между предоставянето на помощ и предоставянето на подкрепа.
„Повечето хора, които искат да им се помогне, по-скоро имат предвид конкретно действие – някой да ги обгрижи. Но това не винаги е най-добрият начин човек да бъде подкрепен. Когато няма непосредствен риск за живота, консултантът помага на обаждащия се да открие как да се справя сам – не само да излезе от ситуацията на насилие, но и да получи набор от умения, които да му позволят да я избягва“, казва Атанас.
Телефонната линия е финансирана по проект на Министерството на правосъдието. Заедно с други неправителствениш организации, „Анимус“ е участвала и в предлагането на законодателни промени, които да създадат условия за допълнителна подкрепа за хората.
„Разбира се, преди години идеята беше чрез ратифицирането на Истанбулската конвенция да се стигне до промени в Закона за защита от домашното насилие, които да са по-благоприятни за пострадалите. Но знаете как това се прие и как се интерпретира. Реакцията доведе до настоящия текст, който е по-скоро компромисен вариант“, казва още Атанас.
Тези, които работят за линията много точно формулират моментите, които определят като успешни. Това е онзи миг от разговора с насилвания човек, когато консултантът не просто изслушва, не просто стига до същината на проблема, но и успява да даде насока, която пък да доведе до качествен резултат.
Атанас дава пример: „Да кажем, случаят с възрастен, пострадал от детето си. Консултантът е успял да изведе същината на проблема и да помогне потърпевшият сам да разпознае ситуацията и да му помогне да потърси решение“. Такива случаи често достигат до центровете за обществена подкрепа на „Анимус“, но преди това преминават и през Дирекция „Социално подпомагане“.
Както при повечето хора, заети в социалната сфера, и тук целта на работещите и доброволците не е печалбата. Според Атанас основен стимул е желанието им да помогнат.
По думите му през годините е имало и такива работещи за линията, които сами са били жертви на домашно насилие, и са искали да подкрепят други хора в подобна ситуация. Според него има и друг елемент, който позволява на работещите не просто да дават, но и да получават.
„Ние нямаме възможност да проследяваме развитието на всеки случай. Но от време на време се намира по някой, който или ще се обади, или ще напише по мейл или във Фейсбук, за своя опит. Ще напише, че е получил подкрепата, от която е имал нужда, при това не винаги тази, която всъщност е искал. И това е достатъчно. Разчитаме, че подкрепата, която оказваме, може да подклади желанието за промяна у човека, който се е свързал“.
