Тях нито ги е раждало червеното знаме, нито са били на всеки километър. Те дори не могат за разберат тези думи, защото не са гледали пропагандния сериал „На всеки километър“, който започва с песента „Нас червеното знаме роди ни“.
Застанали между бодлива тел, портрети на лагерници и струпани едно върху друго тела обаче, те имат своите думи за това време, в което не са живели. Думите са „страх“, „несправедливост“, „ограничение“, „насилствена дисциплина“.
Двама от тях ги изричат само минути преди филмът им за комунизма да бъде показан за първи път пред публика. Другите двама – малко след като са се качили на сцената, за да представят чрез театър своя разказ за същото време, в което не са живели, но искат да разберат.
Как един ученически филм разказва за комунизма
„Никога няма да забравя“, казва една от героините в техния филм. Но как да не забравиш нещо, ако никога не си го знаел?
Първата стъпка е човек да започне да се интересува от историята на комунизма, а чак втората – да помни, смята Дамян Думанов.
19-годишният Думанов и 20-годишната Сирма Генчева са едни от тези, които нямат собствени спомени за периода на комунизма, но вярват, че паметта за него е важна. Преди седмица техният кратък филм с интервюта за времето преди 89-та беше показан за първи път пред публика.
Прожекцията беше част от събитието „Remember: Изкуство за свобода и памет“, което включваше концерти, изложби, дискусии и театър. То беше заключително за международния проект REMEMBER. Идеята на организаторите: чрез различни нови формати да насърчат участието на младите в разговора за тоталитарното минало.
Всъщност лентата на Генчева и Думанов никога не е замисляна за пред публика и не претендира за изчерпателност. Заснемат я преди година заедно със своя съученик Денис Бечев като част от училищен проект в час по история.
Тогава те са ученици в 12 клас в столичната 91-ва Немска гимназия, а инициативата е на тяхната преподавателка Зорница Велинова. Филмът им обаче е пример за това какво може да включва преподаването на комунизма в училище и как младите могат да бъдат подтикнати да се интересуват от близкото минало.
„Той не е филм, който да обучава хората, които го гледат. Като учебна стойност той е най-вече полезен за нас, които сме го правили“, казва Думанов пред Свободна Европа.
Интервюираните във филма разказват за всевъзможните дребни детайли от социалистическия делник – от задължителните еднакви прически и забранените джинси до петното да си „дете на враг на народа“. А в разказите им разликите с делника на днешните млади неизменно изпъкват.
В тази връзка за авторите на краткия филм най-интересен е въпросът за свободата – можело ли е да се чувстваш свободен?
„Аз съм с представата, че не са живели изобщо свободно“, казва Генчева.
„Да, имало е хората, които може би така казват [че са били свободни – бел. ред.], защото са били примерни граждани и не са излизали от шаблона, но аз съм с обратното впечатление“, добавя тя.
Думанов обаче не е толкова категоричен.
„Мненията са най-различни: от хора, които казват, че са си били свободни, до други, които смятат, че са били репресирани през цялото време. Не съм сигурен, че знам къде е истината за това време“, казва той.
Кое по-лесно за разбиране: Средновековието или комунизма
Неговият случай далеч не е изключение.
Много по-лесно е да разбереш историята на Средновековието, отколкото историята на комунизма, казаха няколко от учениците, участващи в дискусията след прожекцията. Многото противоположни мнения просто са объркващи, добавиха други.
Според статистиката мнозинството млади българи са не просто объркани, а нямат никакви знания за периода на комунизма. Изследване на агенция Алфа Рисърч от 2014 г. показа, че 94% от най-младото поколение (16-30г.) не знаят почти нищо за най-близкото минало. А 40% от тях не могат да посочат дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена.
Причините за това са много. Съвсем доскоро периодът на комунизма беше само бегло застъпен в учебните програми.
Oще през 2009 г. Европейският парламент прие резолюция, в която призова страните членки да сменят старите учебни програми с нови, в които паралелно да се изучават трите тоталитарни режима на 20 век – националсоциализма, фашизма и комунизма. Въпреки че българският парламент подкрепи тази резолюция през същата 2009 г., програмите по история бяха сменени едва през 2018 г.
Само година по-късно по темата избухна скандал, след като стана ясно, че в някои от учебниците за 10 клас се срещат твърдения като това, че дългогодишният комунистически лидер Тодор Живков се е отличавал „с умерен стил на управление, без тежки репресии“ или че „политиката му е имала за цел да повиши благосъстоянието на населението“.
Впоследствие тези манипулативни твърдения бяха премахнати, а в учебния план най-накрая влязоха и правдиви обяснения на термини като Държавна сигурност, Народен съд и други.
Комунизмът е официалната държавна идеология в България след Втората световна война до 1989 г., когато пада Берлинската стена и повечето страни в Централна и Източна Европа се откъсват от влиянието на Съветския съюз. През тези години в България има цензура, хората нямат право да се организират, а Държавна сигурност следи всички да не се опитват да се противопоставят. Наказва се дори и разказването на вицове, които комунистическата партия приема за опасни. Хиляди несъгласни са изпратени в трудови лагери, има убити без съд и присъда. Собствеността е национализирана и икономиката е изцяло под държавен контрол. Това води до постоянни дефицити на стоки.
Може ли разговорът за комунизма да се води на театралната сцена
Реформата на учебниците обаче далеч не е достатъчна, за да се подобри разбирането на младите за периода, смята Петър Аврамов. Той е на 17 години и е ученик в софийската професионална гимназия по електроника „Джон Атанасов“.
По думите му неговите връстници искат информацията да им бъде поднесена по нови начини и по възможност – да не трябва да четат.
„Новото поколение не обича да чете, иска директно да му бъде показано, а не да напряга въображението си“, казва Аврамов.
С това е съгласен и 18-годишният Мартин Калчев – ученик от 12 клас в столичното 35-то СОУ. Според него в разговора за социализма, особено когато той се води с младите, много по-водеща роля трябва да се дава на изкуството.
„Защото изкуството е един от възможните начини нещо да стане много по-развлекателно, отколкото ако е представено сухо, просто в един учебник. Изкуството има невероятното свойство да те накара да преживееш неща, дори да не си ги виждал и усещал. Когато човек се задълбочи достатъчно в една конкретна тема и бъде поставен в ситуация да я изиграе, нарисува или изпее, емоциите, които са породени, могат да му дадат много по-реална представа“, казва Калчев.
Двамата с Аврамов бяха част от друг фрагмент от програмата на събитието „Изкуство за свобода и памет“ преди седмица. Те са част от младежката театрална формация „Студията“ и представиха театралния пърформанс „Забранените“ – няколко етюди от делника на младите хора през ранния комунизъм.
В тях младежи се събират тайно да слушат западна музика, но са проследени от Държавна сигурност, арестувани, разпитвани.
„Тоталитарната държава иска да изгради новия тоталитарен човек, който да няма никаква друга идентичност – като една послушна бурмичка в машината“, отбеляза изследователката Даниела Горчева преди началото на театралния фрагмент.
„Затова тя [тоталитарната държава] се страхува от всякакви общности – дали екоактивисти, дали просто общности на младежи, които слушат рок музика“, каза Горчева.
Изкуство за свобода и памет
Според Дамян Думанов е въпрос на време и целенасочени усилия младите хора в България да започнат да се интересуват от историята на комунизма.
„Много е лесно да се запалиш. В момента, в който съвсем малко се поинтересуваш, осъзнаваш колко е важна тази тема“, смята той.
По думите му обаче проблемът е, че „трудно навлизаш, трудно се хващаш с тази тема“ – някой трябва да те въведе, да те побутне, да те ориентира.
Тук е мястото на учебниците, но и не само. Както Думанов, така и Генчева са съгласни, че в битката за вниманието на младите хора – в обяснението за връзката между свободата и паметта – място трябва да има и изкуството.
„Начините и методите за отнемане на свободата трябва да се знаят и да се помнят, за да можем днес да пазим свободата, която имаме“, казва Генчева.
„Паметта е важна, за не допускаме отново същите грешки. Свободата е състояние на духа, но и отговорност. Паметта е отговорност.“
