На холната масичка са приготвени луканка, ракия и салата. В кухнята има филии хляб с лютеница и сирене. Кръгла кутия е пълна с шивашки материали, вместо с бисквити, а опаковка от шоколадови пурички служи за моливник на детското бюро. Чехли и пантофи са струпани в коридора, телевизорът е покрит с „мильо“, а кристалните чаши са грижливо прибрани в секцията в очакване на „специален случай“.
Много хора от България вероятно биха разпознали собствените си домове в това описание и тъкмо това е целта на художничките зад проекта „Славки приказки“. Името препраща към популярните в социалните мрежи страници, иронизиращи „славянския“ начин на живот. Но в случая идеята е обратната – да го романтизира.
Анна Иванова и Калина Иванова изработват макети на панелен блок и на един от апартаментите в него, като пресъздават дори най-малките детайли от българското всекидневие.
В жилището се открояват белезите на социализма, но много от вещите свидетелстват за прехода и навлизането на западната култура в България.
Така двете авторки се стремят да подтикнат хората да се замислят за влиянието на близкото минало върху техния живот в настоящето.
Макетите на „Славки приказки“ могат да се разгледат до 17 май в регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ в София, а откриването на изложбата е от 18:00 часа на 2 май.
Как започва всичко
Интересът на Калина и Анна към културното наследство на социализма и прехода започва с чувството за носталгия по България. Двете се запознават и сприятеляват като студентки в малкото английско градче Фалмут.
В разходките сред неговите строго подредени квартали с еднотипни и неразличими една от друга къщи, двете приятелки започват да усещат липсата на българските панелки. С цветното пране, простряно по терасите, с малките човешки следи, които оживяват пространството.
„Липсваше ми да виждам как някой седмокласник със спрей за графити е изразил любовта си към някоя Мария на фасадата на блока ѝ“, разказва Калина пред Свободна Европа. „Не съм мислила, че ще ми липсва такова нещо, но в Англия разбрах колко много е означавало за мен.“
„Намерихме голяма разлика в това как се чувствахме за България, след като я напуснахме за известно време“, добавя Анна пред Свободна Европа.
Това подтиква момичетата да се запитат защо българите имат негативно чувство към собствената си култура и какво изобщо означава тя. Откъде идва „това желание да отидеш някъде, където има нещо по-добро, да търсиш онова, което не е България“?
Според тях отговорите се коренят в близкото минало, което се отразява върху живота на хората, родени след демократичните промени.
„Ние сме възпитани от родители, които са израснали в социализма“, казва Анна, а Калина продължава, че много от тях така и не са отговорили на най-важните въпроси, свързани с травмите и паметта.
С проекта „Славки приказки“ искаме да кажем на хората: „Хайде да си поговорим за прехода.“
„Затова с проекта „Славки приказки“ искаме да кажем на хората: „Хайде да си поговорим за прехода. Какво става там, още ли сме в него“, казва Калина.
„Искаме да дадем една по-конкретна визия, която човек може да погледне и да каже: „Да, това е начинът, по който съм израснал. Знам тази панелка, знам този апартамент. Това е моята България“, добавя Анна.
„Вертикалната махала“ на „Блок 1989“
Анна и Калина следват рисуване и илюстрация, затова за тях е естествено да разглеждат тези теми от артистична гледна точка.
В края на следването си в университета във Фалмут и двете работят по дипломни работи, свързани с близкото минало и архитектурния облик на Източна Европа. Занимават ги и собствените им спомени като „деца на прехода“.
Една вечер, по време на поредния разговор по тези теми в общата им квартира, Анна и Калина решават да направят макет на панелен блок като университетски проект. Докато Анна обича подробностите и малките детайли, Калина мисли за голямата картина и техническото изпълнение на макетите, затова двете се сработват много добре.
„На шега си казахме – защо да не си направим панелка“, разказва Калина, за която е интересно да предизвика преподавателите си в Англия с нещо непознато за тях.
„Те обаче не можаха да видят тези блокове и тераси по начина, по който ги виждаме ние, защото не са израснали с тях“, казва Анна.
Освен че създават детайлна реплика на типичния панелен блок, Анна и Калина му придават живот чрез измислени от тях герои. Във всеки от десетте апартамента на блока живее по едно семейство и всяко си има собствена житейска история.
„Ние сме от различни градове, но когато измисляхме героите, стигнахме до извода, че хората навсякъде са еднакви“, казва Калина. „Чрез тези герои много по-лесно може да се водят разговори и да си представяш сценарии. Какво би изнесъл на терасата си Кольо, какво би си купила Светла от магазина?“
Анна и Калина вплитат тези истории в дизайна на всяка отделна тераса. Вижда се, например, че таксиметровият шофьор Ботьо обича да пие ракия на терасата си, а българското знаме, провесено през парапета, издава патриотичните му политически възгледи.
Галя от втория етаж пък е превърнала хола и терасата си във фризьорски салон, за да може да се грижи за възрастната си майка. Любимо занимание на фризьорката е да разменя клюки с клиентките си, докато пушат на терасата.
„Мисля, че много от нашите съседи също биха се припознали в този блок, въпреки че представя българската реалност“, казва Калина. „Няма нужда въобще да се зачиташ, за да усетиш нещо. Дали си от Сърбия, Румъния или Северна Македония, ще се припознаеш, както се припознаваме ние. Това само изкуството може да го направи.“
Кой живее в „Апартамент 2007“
Екстериорът на един панелен блок не е достатъчен за двете художнички. Скоро те започват работа по следващ макет – този път на едно от жилищата в блока. Проектът им за „Апартамент 2007“ е подкрепен от Национален фонд „Култура“.
„Имахме нужда от още поле за изява на културата ни, вече поставена в контекст на интериора, но и до голяма степен искахме да се задълбочим и да навлезем по-дълбоко в историята на периода и героите ни“, разказва Анна и добавя, че домът е „най-нефилтрираният образ на един човек“.
Името на апартамента идва от разбирането на момичетата за 2007 г. като „кулминация“ на прехода заради присъединяването на България към Европейския съюз. За интериора те се вдъхновяват най-вече от апартаментите на бабите си.
В предметите, с които е изпълнен този апартамент, се сблъскват социализмът и демокрацията. Белезите на миналото се преплитат с модерните артефакти от Запада – така нов триптих от Париж се озовава над старото пиано, а плакат на рок групата „Парамор“ украсява социалистическия гардероб.
„С това смесване на времеви линии и пространства искаме да акцентираме факта, че миналото е голяма част от нас и е основата, върху която работим и се развиваме“, казва Анна.
Това най-ясно се вижда в детската стая на Ан-Мари – „детето на прехода“ в палитрата от герои на „Славки приказки“. Според Анна и Калина в живота на хората от това поколение има конфликт.
„Живееш в свят, който няма нищо общо със света, който ти показват като красив, важен и културен“, казва Анна. „На Запад има култура, а нашето е просто българщина.“
Според нея именно това обяснява чувството за недостатъчност у хората в България: „Това е травма, която трябва да се постави под лупа и да бъде обмислена критично, за да не изпадаме в дисонанс.“
Подобно травматично наследство се вижда и при другите двама герои в апартамента – родителите на Ан-Мари, които представят две архетипни реакции на прехода от социализъм към демокрация. Докато майката Таня е разочарована от живота в България и го използва като оправдание за нещастието си, бащата Кольо „представлява това традиционно „българско“, което е устойчиво на всякакви политически режими“.
Добре дошли у дома
В изложбата си в „Топлоцентрала“ от 2 до 17 май момичетата от „Славки приказки“ канят публиката да се прибере „вкъщи“. „Човешката следа, която остава в терасите и апартаментите, те кара да се чувстваш у дома“, казва Анна.
Освен този уют обаче, художничките искат да породят у хората важни въпроси, свързани с преживяването на близкото минало и заровените в него травми. Какво се е случило през социализма? Свършил ли е преходът? Какво са научили хората в България от всички тези процеси?
За да изградят концепциите си, Анна и Калина се позовават и на академични изследвания по тези въпроси. Най-голямо впечатление са им направили идеите на културолога Александър Кьосев за „самоколонизацията“ на България, както и трудът „Балкани – балканизъм“ на Мария Тодорова.
„Тези теории обясняват защо сме представяни на световната сцена по начина, по който сме“, казва Анна. „Как в повечето случаи сме споменавани с нещо лошо във външния свят. А ние консумираме неговата медия и започваме да се възприемаме по същия начин.“
От години сме свикнали да наблягаме само на негативните страни и така забравяме за хубавото. Не искаме да го поканим в дома си
За да промени нагласите си, обществото трябва да се информира, смятат художничките.
„Трябва да можем да събираме източници от различни места, да мислим критично и да искаме да питаме“, казва Калина и добавя, че е нормално хората да не харесват части от съвременната българска култура. „Просто от години сме свикнали да наблягаме само на негативните страни и така забравяме за хубавото. Не искаме да го поканим в дома си.“
„А това е важното, това е истинското българско“, казва Анна. „Онези неща, за които можем да се усмихнем и да си кажем: „Всички го знаем това.“
