Снимка: Bloomberg |
За глобалната икономика и пазарите миналата седмица бе окончателното „пробуждане“.
Тъй като хубавите думи на централните банки за борбата с инфлацията отстъпиха място на по-смислени политически действия, имаше първо събуждане относно осъзнаването, че несъмнено правим преход към нов и по-предизвикателен режим на финансови условия.
И тъй като този преход идва толкова късно, имаше второ пробуждане – признаването, че не можем да се скрием от трудностите, които това създава за властите, домакинствата, компаниите и пазарите, пише за Financial Times Мохамед Ел-Ериан, президент на кеймбриджския Queens’ College и съветник на Allianz и Gramercy.
Просто вижте какво се случи миналата седмица. В САЩ Федералният резерв повиши основната си лихва с 0,75 процентни пункта (до диапазона 1,50-1,75% – бел. прев.) в сряда. Това противоречеше не само на собствените му предварителни насоки за покачване с 0,50 пункта, но също така и на нещо, което председателят му Джей Пауъл сам доброволно отхвърли няколко седмици по-рано, заявявайки, че увеличение с 0,75 пункта не се обмисля активно от централната банка.
Вече не може да се отрече, че след продължителен период на съпротива най-мощната централна банка в света на висок глас призна, че няма друг избор, освен да се заеме с инфлацията по-агресивно, независимо от въздействието върху пазарите.
На следващия ден в Европа Швейцарската национална банка повиши лихвите с 0,50 пункта, като изненадващо се разграничи от действията на Европейската централна банка. Това онагледи нещо, което мнозина бяха започнали да подозират. Това е централна банка, отдавна свикнала да се противопоставя на поскъпването на швейцарския франк. Но след като стана свидетел на случилото се в Япония и Обединеното кралство, тя се присъедини към нарастващия брой парични власти, които желаят да предотвратят валутната обезценка, която би направило битката с инфлацията още по-трудна за спечелване.
И всичко това се случи през седмицата, когато Фед започна да прилага втория елемент на монетарното затягане – намаляване на баланса си от 9 трилиона долара, който беше раздут от продължителната програма за закупуване на активи в подкрепа на пазарите.
Безспорно е, че след години на масивни ликвидни инжекции и минимални лихви светът е в плен на всеобщо затягане на финансовите условия, което се самоподхранва. Това не е циклично явление, което скоро ще отприщи сили, връщащи ни към средната стойност.
