Започнахме работата по тази идея със Зейнеп Зафер и я нарекохме “Визуалният архив на асимилацията”. Искахме да запълним една огромна липса – у нас няма визуална памет за дългогодишните репресии над турците и мюсюлманите.
Сайтът ни се появи преди месец и в него има няколко напълно непознати досега фотографски колекции – на австрийския фотограф Ерих Лесинг от 50-те години, както и на турските фотографи Кязъм Заим, Бехич Гюналан (от 1989 година), Сюлейман Акман (от 1969 и от 1989 година).
Те заслужават отделно внимание, но тук разказваме за само пет черно-бели фотографии от 1985 година. Те са от личния архив на автора им Емин Емин.
Ето какво е уникалното в тях. Това са вероятно първите фотографии от насилствената смяна на имената на турците в България, протекла през зимните месеци на 1984 и 1985 г. Или поне това са първите снимки от този период, които всички вече можем да видим.
Една жена, която отвори вратата
Когато преди две години разбира, че заедно със Зейнеп Зафер събираме фотографии от процесите на асимилация на помаци и турци в България, Зекие Емин ни пише, че е открила семейни фотографии, които вероятно ще бъдат от интерес за нас.
Фотографиите са направени от баща ѝ в село Брестовене, Разградска област, през януари 1985 година. Тогава той е 16-годишен ученик.
През януари 1985 г. ръководният орган на БКП – Политбюро, взима решение да извърши насилствена промяна на турските имена с български и в Северна България. Дотогава, през декември 1984, властите са правили това само в южния район на Кърджали. Има убити и ранени, стотици са арестувани. Политбюро обаче отчита, че този „първи етап“ е бил успешен и процесът трябва да се разшири.
Точно тогава, през януари 1985 г. е дадено и пропагандното име на насилието – „Възродителен процес“.
Фотографиите на Емин Емин от януари 1985 отразяват момент, в който насилието на юг е приключило, а на север не е започнало. На черно-белите снимки се виждат мокри улици, силуети на хора, под яркото осветление на уличните лампи, които стоят на групи пред киното и гастронома на селото.
„Валяло е дъжд и е било студено… Също се замислих, че съм родена 10 години след тези снимки.“, казва Зекие.
В писмото си до нас, което може да се прочете на страницата на визуалния архив, тя споделя как е стигнала до тях.
„Аз научих за съществуването на тези снимки от леля си само преди няколко години. Тя ми разказа историята, която ме трогна силно. Тогава мислех, че кадрите са вече загубени или захвърлени в някой край на старата къща, където вече не живее никой. За моя радост, когато попитах баща си за тях, той знаеше точно къде се намират – запазил ги е въпреки наставленията на дядо ми да ги унищожи. С идеята, че някой ден, може би, ще има смисъл от тях.“
Какво всъщност се случва
Село Брестовене се намира в община Завет, Разградска област. По-голямата част от жителите са турци. Слуховете, че се сменят имената на турците в Южна България, са стигнали и дотук, но все още никой не предполага, че съвсем скоро ще се случи същото.
За насилственото преименуване на турците в България, започнало на 24 декември 1984 година, извършено строго секретно и при пълна цензура, знаем вече много факти и подробности, има проучени документи и писмени източници. За по-малко от три месеца са променени имената на над 800 хиляди души.
Това престъпление, наричано от комунистическите власти „Възродителен процес“, завършва с протести на хората и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.
От този 5-годишен период са останали фотографии на заминаващите от границата през 1989 година, но няма други визуални спомени – например от репресиите и протестите през 1984 и 1985 година.
Досега не бяхме виждали фотографии от този точно период. Нито една.
Как са направени снимките
Как Емин Емин успява да улови няколко кадъра от строго контролираната операция, държана в тайна от Държавна сигурност, армията и комунистическата партия?
Зекие разказва, че през 1985 година баща ѝ Емин е 16-годишен ученик в Русе. Прибрал се е на село за зимната ваканция.
Баща му, Хасан Еминов, по професия учител, е бивш кмет на селото, а по това време е председател на Потребителската кооперация. Майка му е местната акушерка. И двамата са уважавани личности в общността. Това са дядото и бабата на Зекие.
В един от първите дни на януари (между 3 и 5 януари) Хасан Еминов е извикан от служители на МВР в кметството заедно с още няколко видни личности от турски произход. В селото започват да се носят слухове, че те са извикани, за да бъдат сменени имената им. Страхът, че това ще се случи на всички, предизвиква местните хора да се съберат в центъра на селото. Те образуват тълпи пред кметството, гастронома и киното с надеждата да разберат какво точно става зад затворените врати.
Именно тези разтревожени хора виждаме днес на кадрите.
Емин отива към центъра на селото с приятели, като взема новия си руски фотоапарат Фед 5в
Както Зекие ни разказва в писмото, Емин отива към центъра на селото заедно с приятелите си, като взема със себе си новата си придобивка – руският фотоапарат Фед 5в. По това време той активно се занимава с фотография и дори вече е успял да създаде своя собствена лаборатория в гаража на къщата. Сега е решил да изпробва за първи път революционния нощен режим на снимане на новия си фотоапарат. Вълнува се, че ще може да залови впечатляващи нощни кадри, осветени само от светлината на уличните лампи. Все пак не се случва често да има толкова много хора през тъмните часове на деня в центъра на селото.
Тоест мотивацията на 16-годишния Емин е чисто фотографско любопитство как работи в нощно време новият фотоапарат. Тогава той изобщо не подозира, че кадрите, които заснема, ще се окажат исторически.
По-късно Емин се прибира вкъщи и започва да проявява снимките в лабораторията си. Малко по-късно се прибира и баща му – Хасан Еминов. Връща се с ново име, дадено му от социалистическата власт. Асен Емилов.
Бащата на Емин
Зекие разказва: „Първата гледка, която среща в дома си, след тази травмираща случка е как синът му проявява снимки на хората, чакащи пред кметството, докато властта се е опитвала да отнеме неговата идентичност. В яростта си той започва да крещи: „Ти осъзнаваш ли какво правиш?! Искаш да ме изпратят в Белене ли? Късай веднага тези снимки и да не съм ги видял повече!“
В този момент на ярост бащата унищожава сам повечето фотографии. Тези, заснети пред кметството, където е имало най-много хора, са изгубени. Емин Емин обещава на баща си, че ще унищожи и останалата част от снимките, но ги запазва и ги крие от баща си през следващите няколко десетилетия. Това са и петте фотографии, които Зекие открива.
До една седмица след събитията през тази януарска вечер, турските имена на всички жители в селото са сменени. Без български имена е забранено да пътуваш и напускаш селото.
Това принуждава Емин и сестра му да променят имената си, за да могат да се върнат в градовете, в които учат. В края на ваканцията Емин се връща при съучениците си с ново име – Емил.
Подобна история, отпреди още години
Историята на кадрите, уловени от Емин Емин, напомня донякъде историята на кадрите на Мехмед Уруч от 1973 година. Те също могат да бъдат видени на сайта „Визуален архив на асимилацията“.
Мехмед Уруч е роден в с. Корница, откъдето е и самата Зейнеп Зафер. 17-годишен той снима през февруари – март 1973 г. с личния си фотоапарат Смяна 8 протестиращите на площада в Корница. От страх той не споделя това дори с баща си и крие филмите над 37 години. Едва през 2010 прави фотографиите обществено достояние, първо на сайта на Корница.
Две момчета, в различни части на България, в различно време улавят атмосферата на насилственото преименуване, която ще остана скрита за повечето българи години наред.
„Аз много харесвам снимките… Светлините, мокрите улици, композицията на сградите, това че хората са като сенки и някак размазани… Сякаш загубени, неясни. Въпреки контекста на събитията, гледам на сградите в тези композиции с погледа на архитект, те са много красиви…“, казва Зекие в разговора ни. Усещам вълнението й, че нещо толкова лично сега става публично.
Зекие
Зекие Емин е архитект, част от инициативата Ново архитектурно наследство, която проучва и популяризира стратегическото развитие на архитектурата, създадена след Втората световна война. Работи като главен редактор в stroiinfo.com.
„Аз съм архивар по душа, обичам да се ровя, да търся“, казва тя за себе си. „Аз съм просто друго поколение. С моите приятели говорим за всичко.“
Дали е възможно да се появят още фотографии от семейните албуми? Как ни говорят те днес? Дали след 40 години те ни дават шанс за нови разкази?
Струва ми се, че тези въпроси ни накараха да тръгнем и съберем на едно място съществуващите фотографии. И да търсим още.
„За мен кадрите са много въздействащи – в тях е запаметено отчаянието и недоумението на цяла група хора, които отказват да осъзнаят и приемат какво всъщност готви съдбата за тях”, казва Зекие за фотографиите на баща си.
