Нова българска пиеса ще бъде представена в Културен център Стара Загора на 14 декември от 19 часа. Любителите на Мелпомена и почитатели на харизматичните Николай Урумов и Асен Блатечки ще ги гледат в романтичната крими комедия „Хайде да убием Матилда“.„Текстът е непредвидим, вълнуващ, и най – важното – истински“, споделя в интервю Николай Урумов.
Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. Израства в Българево, възпитаник е на гимназията в Балчик. През 1990 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Николай Люцканов, с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков. Специализира „Режисура за драматичен театър“ при проф. Здравко Митков в НАТФИЗ. Актьор е от трупата на Народния театър „Иван Вазов“.
Нарича Българево „моето село“, въпреки че е роден в Каварна. През летата, когато Николай бил ученик, то се превръщало в един малък Холивуд. „Въртях се около снимачните екипи, пращаха ме за цигари, за мен това беше голям кеф. Тогава, още хлапе, бях запленен от магията на киното“, доверява актьорът.
„Кроежите“ на Урумов и Блатечки в „Хайде да убием Матилда“
В гимназията в Балчик се записал в любителския театрален колектив към читалището. В казармата сцената окончателно го омагьосала. „Имах възможност да видя спектаклите на Слави Шкаров. Не излизах от Русенския театър и гледах всичко, което се играеше там в този период. Това формира вкуса ми, разбрах какъв вид театър ми харесва, какъв вид театър бих желал да правя. И си пожелах да правя театър като този на Слави Шкаров – магия и вълшебство, които те грабват и те завихрят. Това беше игрови, динамичен театър, който покорява въображението“, реди спомени Николай Урумов.
Във ВИТИЗ учи в класа на проф. Николай Люцканов. „Изключителен естет, човек, който постоянно ни повтаряше, че човек, който владее мярката, владее всичко. Той ни казваше, че предмет на изкуството не могат да бъдат обикновените неща. – казва днес Урумов – Но нашата професия е такава, че ти не се учиш само от преподавателите си, а и от всички големи актьори, които гледаш. Като студент съм гледал някои спектакли по 5, по 10, по 15-20-40 пъти, защото в тях играеха мои кумири, мои идоли. Имахме студентски карти и влизахме на спектаклите – буквално попивахме всичко. А после в клубовете на театрите – да влезеш в диалог, да те допуснат до себе си големите актьори, режисьори, твои идоли – това беше големият миг за нас.“
Николай Урумов и Асен Блатечки на старозагорска сцена в романтична крими комедия
Най-напред Николай започва да уча куклено актьорско майсторство в класа на проф. Атанас Илков. Актьорско майсторство му преподава проф. Желчо Мандаджиев. Две години по-късно става ученик на проф. Люцканов, чиито асистенти тогава са Маргарита Младенова и Здравко Митков.
Още в началото на актьорския си път Николай си партнира в повече от 30 филма с Чочо Попйорданов. Имат съвместни проекти с Михаил Билалов, с когото са в един клас. А докато са студенти, проф. Люцканов ги кани в Народния театър, където се докосват до много от големите актьори –Георги Черкелов, Стефан Данаилов, Сава Хашъмов, Велко Кънев, Георги Мамалев. Имах шанса да си партнирам по-късно със Стефан Данаилов, Ицко Финци, Тодор Колев, Георги Русев, Стоянка Мутафова, почти всички големи български актьори.
Николай Урумов е убеден, че без късмет и за най-талантливия актьор е трудно да покаже онова, на което е способен. Своя шанс определя така: „Аз станах актьор на 10 ноември 1989 година. Това е все едно да си купиш фабрика на 10 септември 1944 г. Народът напусна театралните салони, излезе по площадите, започна да ходи по митинги, да се задържа пред телевизора, за да чака интересни новини и промени.“
Парите за кино стават все по-малко. И както преди това годишно се правят 28-30 филма за големия екран, и два пъти повече за малкия, се стига дотам, че около през 1997-ма не е заснет нито един български филм.
Авторът на „Хайде да убием Матилда“. „Дай да опитаме“ е ключът към неговия оптимизъм
„Така че в трудно време започнах тази професия. Но късмет беше, че малко преди да завърша ВИТИЗ преди промените, започнах активно да снимам в киното“, връща лентата актьорът. Първото му заставане пред камера е в сериала „Дом за нашите деца“ на Неделчо Чернев. Следва „А сега накъде“ на Рангел Вълчанов, след това „Юдино желязо“ – дебютният филм на Светослав Овчаров.
Смята срещата си с Теди Москов също за свой шанс. „Докато учех в кукления клас, той вървеше няколко години преди мен, и идваше да ни гледа. Именно Теди ме заведе при Светльо Овчаров и ме препоръча за роля. Посъветва ме да приключвам с куклите, че моето място не е там“, спомня си Урумов и допълва: „А проф. Люцканов още като студент ме взе в Народния театър, макар и с малка роличка. Когато пък завършвах той постави в Театър 199 своята последна постановка, за жалост той си отиде само на 64 годишна възраст – „Сънища“ от Хим ван Увениге, в която играехме с Влади Люцканов и Пламена Гетова. Това също беше шанс, да бъда видян по някакъв начин.“
„В нашата професия се учиш непрекъснато, не можеш да кажеш: „Ето, научих се на всичко, вече всичко ми е ясно…“ Няма такова нещо! Идва един момент, когато започваш да се учиш и от по-младите, защото те имат други сетива, по друг начин разсъждават, по друг начин се изразяват, по друг начин реагират, по друг начин действат, по импулсивни са“, размишлява творецът.
Ролята на Бай Ганьо е емблематична за него, играе я вече 20 години. Предизвикателството е уникално, тъй като този герой е нещо като запазена марка на големия Георги Калоянчев.
„Георги Калоянчев беше направил емблематичен образ и явно никой не смееше да се докосне до него. Когато получих поканата най-напред от Пловдивския театър за ролята на бай Ганьо, си казахме с режисьора Петър Кауков, че трябва да намерим нашия прочит – бай Ганьо на днешното време – а не да се опитваме да преповтаряме или да имитираме. Беше трудно да намерим този прочит, който да бъде също толкова убедителен. Мисля, че успяхме“, казва актьорът. Техният с Кауков „Бай Ганьо“ и досега може да се види на сцената на Младежкия театър в София.
„Бай Ганьо, който аз играя, не е с потури, с дисаги и с рошави мустаци, а просто с едно черно костюмче и с бяла ризка, и в него може да се огледа всеки един от нас. Той не стои като нещо, което като че ли не се отнася до нас, като че ли нямаме нищо общо с него, а напротив – всеки един от съвременниците носи нещо от този бай Ганьо“, анализира Урумов.
Определя публиката като свой партньор: „Аз не се затварям, за да си говоря сам. Има такива представления – чудесни, прекрасни, гледал съм такива – режисьорът го е анализирал, наредил го е до последната брънка. Но по някакъв начин те държи дистанциран, държи те хладен, малко е стерилно. Актьорите си говорят нещо, раздират се от страсти, но не те правят съпричастен. Не харесвам такива спектакли, това не е смисълът на театъра. А за зрителя това е някакво обидно воайорство. Той наблюдава нещо, което се случва, без да стане част от него.“
„Щастието е повратливо понятие идва, заминава – има го, няма го. Не е постоянна величина. То е моментно състояние. Театърът е моето бомбоубежище, любовта е катализатор към всичко. Пожелавам на хората да събудят в себе си усмивката и да гледат по-ведро, но премерено доверчиво. Да бъдат те водачи и лидери, а не друга да води тях“, зарича Николай Урумов.
