ЗА ШЕСТТЕ ГРАМА ДУША
Таньо Клисуров
Душата в поезията на Елка Няголова тежи шест грама, душата, която мислим, че е безплътна и няма физическо тегло. Но душата на поета е по-различна, тя е препълнена със състрадание към всичко на този свят – от захвърлените в канавката току-що родени малки котета под студения дъжд до планетарните новости, които стават все по-трагични и все повече ерозират планините от надежда, с които поне нашето поколение някога прекрачи в живота.
Елка Няголова е нежен, но и безпощаден поет, който може да изрича сурови присъди, да съобщава драматични диагнози уж за себе си, а в същност за всички нас. Като тази: „Говоря за Смъртта,/ но не разбирам езика й. Сред думите й е тъмно./ И тъмно е в моя вик”. Това е стих от стихотворение, посветено на нейният вече покоен приятел Евгений Евтушенко.
И тази творба отразява глобалните тревоги на Елка, но сребърните струни в душата й звънят тревожно и за нашите български тревоги и омрази: „Стани, мили Лазаре! Повтарям пред Бога/И даже не зная – на глас ли го казах – и нашите български вечни тревоги/ с мехлем намажи и лекувай омразите!”
Малко съвременни наши поети могат да изрекат тези истини, предпочитат да се затварят в своите кулички с малките си битови и любовни тревогички. А Елка има дързостта и смелостта да изрече нелицеприятните за силните на деня думи: „Тази малка шепа България – в джоб да я сложиш, ще я загубиш./А кръстосваме гара след гара. И грешка след грешка – все груби.”
Не случайно наричам Елка Няголова поет, а не поетеса. В българската поетична традиция делим мъжете и жените според половата им принадлежност, а не според таланта им. Елка има универсалните способности да изрази не просто женската душевност, но и мъжествено да посреща трудностите на времето, което посява в сърцата и вярата ни троскот, а и „горчи все павече и хлябът наш насъщен”.
Имам усещането, че това е една от причините нейните горещи почитатели да бъдат и сред жените, и сред мъжете. В тази поезия всеки от нас може да намери нещо от себе си, нещо за себе си. Лично аз не се съмнявам, че Елка Няголова може да защити житейски думите си в стихотворението, посветено на Дебелянов: „Там, на първата линия, в своя окоп съм примряла…” и „Вече знаех: куршумите/ за поетите отлети са точно/И намират ги в някой окоп…”
Из „Птици в нощта“: „Аз се казвам Пролет и имам сърдечна недостатъчност“
Поетът Елка Няголова умее да впише съдбата на родината ни в контекста на библейската притча, да разшири обема на тази съдба, да зазвучи болката през времена и пространства: „Мойта малка Родина е ангел, сред Пътя почиващ…”Да поканим ли Господ, когато е хлябът на масата?/Той едва ли ще слезе – умножихме му само раните…Този хляб с нелюбов е омесен.И навярно превтаса./ И съвсем друго пише в библейската страница.”
Но Елка Няголова има и друга: нежна, уязвима, наранима половина. Нейните стихове за любовта носят драмата на не винаги споделеното чувство. Но нито за миг поетът не моли за пощада любовта, пощада за шестграмовата си душа, в която се редуват избухванията на слънчевите взривове и гръмотевичните бури.
И все пак пощада – не: „ако е дъжд – да вали, но не по тревите/ и не по фасадите стари, и по тротоара./Ако е дъжд, с характер на мъж, нека не пита/, а нека в душите вали и да ги разтваря!” Поезията й не е белязана само от суровите краски на силната жена.
По-уязвимите читатели ще намерят и стихове в книгата „Шест грама”, които наистина ще бъдат мехлем за наранените им чувства и очакванията за нови надежди: „Все този поглед си спомням:/ в очите ми втурна се/ и друго небе се отвори.”
Каква прекрасна метафора – друго небе се отваря за нов полет на прекършените може би преди това криле. Светът на метафорите може да бъде и спасение за поета, спасение от оня, който ампутира Лятото, от всичките огради на Фейсбука, от видението на вечната Каренина, която вече векове пресича релсите, от кроткото притворство и омразите, от клюките – летящи мравки в ниското…
Да, съгласни сме с Елка, че понякога поетът сред камъка любов засява. И все пак той има своето щастливо спасение от лабиринта – в стиховете!
Многопластова е поезията на Елка Няголова. Условно в първия пласт на творбите й диша родната действителност. Има отпратки към библейските сюжети и герои. Някои стихове ни отпращат в света на живописта /съпругът на авторката е художник/, извикват асоциации от музикални произведения.
Примесват се времена и географски места. Сложна е тази поезия, но и достъпна, когато читателят тръгва с доверие към нея, когато е готов да положи усилия, за да я разбере, когато е готов да поеме част от тегобите на изстраданата поетова душа.
И, разбира се – като награда ще изпита удовлетворението на онази душевна утеха, която човек изпитва след изповядана погрешна своя житейска стъпка в храма на човечността и добротата. Такива внушения получава читателят, когато през ума и сърцето му преминат редовете на стихотворенията „Еверест”, „Наръчник за обичане”, „Отказване от короната”, „Език без думи” и още, и още.
Елка е отворен поет. Отворен и за литературни и човешки приятелства. Не случайно в книгата има толкова много стихотворения, посветени на различни поети, с чиито пътища пътят на нашата авторка се е пресичал:Вера Хорват, Ристо Василевски, Енерика Бияч, Диана Буразер…
Особено удоволствие при четене у мен предизвика стихотворението „Халюцинации”, посветено на Надя Попова. То е издържано в мелодиката на Пастернаковското „Зимна нощ” – „Свеча гарела на столе…” Че е посветено на Надя не е изненада, тя е възитаничка на литуратурния институт „Максим Горки” и, сигурен съм, също обича Борис Пастернак.
По-важното е, че авторката успява да постигне почти същото вълнуващо внушение, което читателят е получил и при четенето на творбата на великия руснак: „Когато най не го очаквам/ и пада мрак,/ ще дойде в някой късен час/ сам Пастернак”.
Елка Няголова е и майстор на поетическата форма. Не зная колко дълго се труди над стиха, предполагам,че доста, като всеки истински поет, но стиховете й звучат естествено, достъпно и т.н творческа мъка не проличава в тях.
Поради овладените механизми на творчеството, Елка може да си позволи и експерименти с формата. В „Хляб” например тя оформя по един нестандартен начин стихотворението и то се възприема поне външно като творба на визуалната поезия. Елка може да създаде стихотворение от на пръв поглед непоетична тема.
За стандартното мислене навярно звучат странно заглавията „Оригама”, „Конкур-ипик”, „Клаустрофобия”, „Разговор с формиса руфа” /червена градска мравка, защитен вид/ Дори заглавието „Шест грама” е до известна степен необичайно.
Но и от непоетичното на пръв поглед авторката може да изтръгне поезия, да обобщи значимо послание, да ни убеди, че поезия има във всичко покрай нас.
Отделен анализ заслужават римите на Няголова. Привидно тя пише в класически стих. Но явно е осъзнала, че традиционните банални рими, като акценти в края на стиха, правят и смисъла банален.
Затова тя се доверява на приблизителните рими, понякога асонантни, понякога доста звуково отдалечени една от друга, но увлечен в драматичното развитие на стихотворението, читателят отминава това като неважно и задъхано продължава към следващите строфи.
А новите, свежите, неупотребяваните рими подсказват и нови значения, нови посоки в мисленето на автора. Ето примери: Елка римува „ритмично” с „момиче”, „кръгчета” с „измъчен”, „Венеция” с „пренесени”, „рано” с „дъждобран” и т.н.
Не може да се говори или пише за Елка Няголова и да се отмине, че тя е цялостно изградена творческа личност. Тя е не само поет, доказан, утвърден, автор с международно признание, но тя е общественик, организатор с голям размах, какъвто в настоящия момент в България нямаме много.
Тя е вдъхновителят, моторът, неуморният пропагандатор на Славянската литературна и артистична академия, чийто председател е. Членува в още няколко международни писателски общности и представлява достойно България.
Някой ще каже: „Това няма значение за личното й творчество.” Напротив – има. Не можем да разделяме личността от твореца, творчеството от мирогледа, думите в стиха от делата в живота.
При Елка Няголова това е в единство. И именно затова тя ни вдъхновява и нас като читатели и почитатели.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“, отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора.
За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, носещо същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
