В момента България заема ротационното председателство на Европейския съюз. Ако се провери програмата и политическите приоритети на уебсайта на EU2018BG, може да се прочете уверението, че българското председателство „ще работи по прозрачен начин, отворено за всички европейски партньори и най-вече за всички европейски граждани“.
[ad id=“225664″]
Но практиките на място се различават от тези прокламации.
Помпозните декларации и похвалите на високопоставените от ЕС високопоставени представители на България – обикновено свързани с „стабилността“, която тя представлява — твърде лицечерно, като се имат предвид дълбоко вкоренените проблеми на страната с корупцията, организираната престъпност и свободата на медиите или фактът, младши партньор в правителството е крайно дясна организация.
За какво става дума:
Преди шест години започнах редовно да посещавам България, тъй като партньорът ми е българин. Три години по-късно реших да се преместя по-трайно и да кандидатствам за дългосрочно пребиваване.
Независимо от често приветстваната „свобода на движение“ като добродетел на съвременния ЕС, преместването в дългосрочен план в друга държава-членка на ЕС е по-сложно, отколкото пътуването за кратка градска почивка или двуседмична ваканция.
Първото ми пристанище беше моето посолство в София, където бях информирана за необходимите стъпки, които трябваше да предприема, какви документи да предам на българските власти и бях уверена, че като гражданин на ЕС процедурата трябва да е нещо като рутинна формалност. В крайна сметка законодателството на ЕС има ясни директиви, които се предполага, че се прилагат във всички държави-членки.
[ad id=“263680″]
За да кандидатствате за дългосрочно пребиваване в София, трябва да отидете дирекция „Миграция“ на Министерството на вътрешните работи. В рамките на секунди от навлизането в сградата става ясно, че нещата не могат да вървят толкова безпроблемно, колкото ме бяха накарали да повярвам в посолството.
Мястото не е направено за приемане на много хора, да не говорим за осигуряване на удобно обществено обслужване. Това всъщност е оскъден коридор с дузина кабини с недостатъчно персонал. Няма къде да се седи и понякога пространството може да бъде просто прекалено претъпкано, за да се поберат всички, докато в топъл ден климатът вътре в себе си прилича на претъпкан автобус.
В Дирекция „Миграция“ първото препятствие е да се разбере кои кабини обслужват гражданите на ЕС, една мистерия, решена на лист хартия, залепена на стена. За всички намерения и цели практически няма информация, която да не е написана на български език.
В резултат тълпата, която чака вътре, е увеличена, тъй като повечето хора се нуждаят от български преводач, който да ги придружава, за да улесни всякакъв вид комуникация. Единственият многоезичен знак, който хваща окото, е реклама от Международната организация по миграция, която предлага помощ на хора, които искат да се завърнат в родната си страна. В крайна сметка, всяко посещение в дирекция „Миграция“ може да е тромаво, поради срещи с по-малко от приятелски бюрократи или безкрайно чакане в ред.
На теория заявлението за пребиваване като гражданин на ЕС изглежда доста ясно. Има специален формуляр, в който се проверяват всички възможни изисквания и се добавят копия от необходимите документи. С първия си опит обаче молбата ми не беше приета, тъй като очевидно трябваше да избера конкретна „писта“: да имаш средствата да се подкрепяш, трудов договор или партньорство / брак.
Имах средствата да се подкрепям, доказателство за наемане на работа на свободна практика, български партньор, и отхвърлих твърде много изисквания за допустимост, които по някаква причина дисквалифицираха кандидатурата ми.
Вторият ми опит беше малко по-успешен. Избрах „самоподдържащата се писта“ и една седмица по-късно получих разрешение за пребиваване. Но само за три месеца – всъщност това е точното време, което човек може да прекара в страната без карта за пребиваване, очевидно е, че моята европейска здравноосигурителна карта е валидна само за още три месеца.
Още повече, че „картата за пребиваване“, която получих, представляваше парче ламинирана бяла хартия, в която се посочва само периодът на пребиваване. Нямаше снимка, нито изискваният „личен номер“, с който може например да се открие банкова сметка.
Докато междувременно бях подписала трудов договор, веднага трябваше да се върна в дирекция „Миграция“ и отново да кандидатствам за дългосрочно пребиваване в „работната писта“, тъй като имах нужда от българска карта за пребиваване (която служи като местна лична карта) с „личен номер“, за да отворя банкова сметка, за да получа заплата, да плащам данъци и здравни вноски.
В крайна сметка ми беше предоставено дългосрочно пребиваване за двугодишния срок на договора си. Когато информирах моето посолство, служителите изразиха мнение, според което обикновено българските власти трябва да дадат максимум пет години.
[ad id=“236999″]
Знаейки, че имам нужда от непрекъснат петгодишен период на пребиваване, реших миналия месец активно да кандидатствам за удължаване на моето разрешение за пребиваване. Този път избрах още една „писта“. Бих кандидатствала за пребиваване като член на семейството на български гражданин (докато междувременно моят партньор и аз се оженихме), което според законодателството на ЕС трябва да бъде почти автоматична формалност.
За наше недоумение веднага ни казаха няколко служители на Дирекция „Миграция“, използващи същите, очевидно запомнени думи, че „бракът вече не е причина за пребиваване“.
Очевидно бяха издадени някои неписани директиви, които противоречаха на духа на законодателството на ЕС.
Когато се обадих в посолството, ми беше препоръчително да се обърна към директора на администрацията. Офисът му за консултация обаче е ограничен до един ден в месеца. След това се свързахме с адвокат по имиграция за съвет, но тя потвърди, че има практика да не се признават бракове на български граждани с граждани от други държави от ЕС, въпреки че това е директива на ЕС.
Случайността на администрацията беше обобщена на уебсайта на друга имиграционна адвокатска кантора, която посочи, че поради „нестабилното състояние на външната политика, работата на Агенцията по миграцията също е засегната от неясни политики и често процедурите там се управляват от негласни правила. „
Очевидно „нестабилната външна политика“ доведе до непризнаването на българските брачни удостоверения в самата България.
[ad id=“237001″]
За да удължа срока на моето разрешение за пребиваване, нямах друг избор, освен да кандидатствам отново като самостоятелно подкрепящ се гражданин на ЕС. Ключът към тази възможност е да има здравно осигуряване, за да не стане „бреме за системата за социално подпомагане“.
Освен моето българско здравно осигуряване чрез моя трудов договор партньорът ми и аз също сме част от институционалното здравно осигуряване на ЕС, тъй като всъщност е служител на институция на ЕС. Както се оказа, молбата ми беше върната в очакване на отхвърлянето, официалната причина е, че моята (българска и европейска) здравна застраховка не се счита за валидна.
Получих известие, че имам седем дни, за да представя доказателство за признато здравно осигуряване. Казаха ми, че това означава застраховка за пътуване в България (която не предвижда повече от спешно здравеопазване), въпреки че вече съм дългосрочно пребиваващ.
Неотговаряйки на моето искане за изясняване защо официалната здравна осигуровка на ЕС не се признава от администрацията на държава-членка, държавният служител, обслужващ кабината, ми каза, че трябва „да отида и да купя една от тези застрахователни полици“, посочвайки улицата отвън.
В околностите на дирекцията за миграция могат да се намерят сенчести учреждения с многоезични знаци, които рекламират „тези“ застрахователни полици.
Измъчван от усещането, че бях измамена, реших да си купя застраховка за пътуване с реномирана компания, въпреки че имаше максимална продължителност от една година и кандидатствах за най-малко тригодишно разрешение за пребиваване.
На следващия ден се върнах в дирекция „Миграция“ заедно с моя партньор, за да подам копие от застрахователната полица. Видимо развълнуван от всички усложнения, моят партньор попитал дали те най-накрая са имали всички документи за обработка на молбата. Отговорът, който получихме, беше „добре, това е за шефовете да решат“.
Седмица по-късно бях информирана, че пребиваването ми е удължено за една година. Това означава, че следващата година ще трябва да се върна в дирекция „Миграция“, след като съм платила застраховка за пътуване през следващата година, а след година пак да повторя същия бюрократичен ритуал, след което ще мога да кандидатствам за постоянно пребиваване като гражданин на ЕС.
Поне на теория (това е законодателството на ЕС), защото на практика „шефовете ще решат“ и кой знае какъв вид „нестабилна външна политика“ може да се намеси.
Въпреки това, като гражданин на ЕС, кандидатстващ за пребиваване в България, все още трябва да се разглежда като привилегирована форма на имиграция. Особено след като България има известна лоша репутация, когато става дума за работа с имиграцията.
[ad id=“218548″]
От многобройни документирани случаи на нарушения на човешките права, извършени от гранични служители до корупционни практики при предоставяне на гражданство от Държавната агенция за българите в чужбина, от въоръжени бдителни цивилни с коли, които патрулират по границата до лоши и нечовешки условия в бежанските центрове за онези, които са успели да прекосят бръснача – ограда на границата с Турция.
В сравнение с това, ситуацията на гражданите на ЕС, кандидатстващи за пребиваване в дирекция „Миграция“ в София, прилича на разходка в парка.
Превод от английски : ЗАРАТА
Източник :Том Джунс : http://www.balkaninsight.com
