Живка Кехайова
Човечеството ще се справи. Въпросът е какво ще научи не само от изпитанието с коронавируса.
То – човечеството е факт, единствено защото е успявало да премине с повече или по-малко жертви през ледникови епохи, войни, чума, природни бедствия и катастрофи. Не знам защо си помислихме, че си и повярвахме как всички големи изпитания са зад гърба ни. Между другото – това днес не е сред най-големите.
Не знам защо решихме, че всичко придобито ни се полага по право и то ще си стои неизменно такова, каквото сме го придобили, без да ни се налага да положим усилия.
Та то в една лична връзка с друг човек, ако дори за ден решиш, че тя ти се полага – ей така, от само себе си и забравиш да втъчеш този ден, или пък те домързи и … връзката вече я няма. Какво остава за взаимосвързаността на всички ни в един сложен общ свят?
Как се втъкава ли – ами с жест, с думи, с равнопоставено партньорство, с уважение и приемане, с любов.
Какво се случва, когато добрите жестове са заменени със стръвен напън да докажеш абсурдното, че си повече и по-добра версия от другия? Когато изричаш зли думи, за да маскираш агресията (която най-често е лична неудовлетвореност) в приемлива премяна? Когато вместо партньорство налагаш власт и контрол, защото по друг начин не можеш да докажеш стойност? Когато обичаш толкова и така, както на теб ти е лесно и ти отърва, вместо както е нужно…
Ами ясно е – краят е предизвестен и то един грозен край.
Сега, когато на човечеството вече му е пределно ясно, че свободата не е даденост, че „утре“ не е гарантирано, че печалбата не означава живот, че властта наистина се оказва отговорност, а не комфорт, може би трябва да приеме, че най-добрият начин да оцелее, е да живее така, все едно няма да има следващ ден за никого, ако не направи поне едно полезно нещо за всички днес – всяко едно днес.
Светът е сложен и спасение поединично вече няма да има за никого. Ще се наложи да се научим как се създава общност – дори ние българите.
