Живка Кехайова
На теория при демокрацията обикновените хора знаят какво искат и трябва да го получат на всяка цена, казва – Хенри Луис Менкен.
На практика обаче нещата стоят по друг начин – обикновените хора не знаят какво всъщност искат, но желаят да го получат непременно, без да платят цената.
Човек започва да се пита дали Уинстън Чърчил не е бил прав с неговото цинично: „Най-големият довод срещу демокрацията е 5-минутен разговор със средностатистически избирател“.
До този извод се стига при ежедневно четене на коментари под платените политически публикации в предизборната кампания. Той обаче е погрешен, защото здраво стоящите на земята хора, обикновено не са сред активно коментиращите, а точно те са двигателят – и на демокрацията, и на обществото.
Затова предпочитам да завърша цитатите с Атанас Буров (1875 – 1954) – български индустриалец, банкер и политик, министър в 4 кабинета и дипломат:
“Аз продължавам, с риск да мина за старомоден политик, да имам дълбока вяра в демокрацията, в националната демокрация и в парламентаризма. И най-голямата моя вяра произхожда от едно — че тя е режим, който сам себе си лекува, че тя има всичката гъвкавост, всичката приспособимост, за да може да отговори на най-разнообразните и най-променчивите нужди на един народ. Всички други режими имат нещо сковано и свършват с катастрофи.”
Надявам се Буров да е прав. Все пак той се оказа прав за перспективата пред комунистите и комунизма, въпреки че бе тяхна жертва.
