Живка Кехайова
Попаднах на вечните латински сентенции за достойнството. Достойнстгвото! Кога го вписахме в червената книга на изчезващите? Ако са верни летописите и устните предания, някога точно достойнство е бележело пътя на българите.
И нека е ясно – достойнството не е гордост и не е его, нищо, че гордостта е част от него. Част от него е, но само при правилна преценка на онова, което те прави горд.
Сентенциите очертават две много съществени характеристики на достойнството:
„Достойно живее този, който дава възможност и на другите да живеят„.
„ Всяко достойнство е умереност„.
Кога от достоен народ се превърнахме в диваци, събрани около арената, а и на самото арена, в устрем за самоизтребление?
Ако в безумието днес, гарнирано с грозни думи и грозно поведение от всички страни, съзрете някого с достойнство – не го замеряйте с камъни, за това, че е различен, каквато е тенденцията днес!
Опазете го като мая за бъдеще! Ще ни трябва.
