Живка Кехайова
Какво сме променили за повече от век в себе си и държавата си? И, ако ДА, то за добро ли е, или за лошо?
Промяната за добро към правилен път на развитие, сякаш се е случила само на държавно ниво и то във външнополитически контекст, а икономически на макрониво.
Сякаш народопсихологията, породена от дребният еснафски нрав дърпа назад и надолу онова, което зависи единствено от всички ни, т.е. от всеки един от нас. Препрочетох днес някои неща на първия ни и велик социолог и народопсихолог Иван Хаджийски, и на Константин Иречек, обвързал се с българите дотолкова, че след освобождението да напише историята ни, а като министър на просвещението да сложи основите и на модерното ни образование. Учудващо единодушни са, а казаното от тях е толкова актуално, че чак е престъпно как за повече от век не можем да открием аргумент да ги опровергаем.
Иван Хаджийски: „Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането ѝ на власт е създала този опасен прецедент?
Вярно е по-нататък, че понятията „честност”, „чест” и „доблест” нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи.
“Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт
на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб?
“Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска злоба“.
Константин Иречек: „За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.” – И: „Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни“.
Нека малко да замълчим и просто да помислим – какво направих аз, за дори една малка стъпчица напред към създаване на общност, в която завистта, злобата, желанието за надмощие на всяка цена – са неприемливи?
