Този въпрос тлееше. Тази година започна да пари. И бе зададен почти навсякъде в цивилизования свят.
Може би пари и в останалия, но рискът да бъде зададен е прекалено голям. Въпросът е – НАКЪДЕ да тръгнем? Пътят, който следвахме досега се оказа без изход, или по-скоро с нежелан изход.
Все още никой не се опитва да формулира отговори, но ще се наложи и то бързо. Протестите в различни държави – естествено предимно европейски, не формулират реални и разумни искания. Ако има такива, те са злободневни и дребни до степен на безсмисленост. Но протестите са факт. При това този път ги води средната класа във всяко от обществата. От историята знаем, че трайните и фундаментални промени за света настъпват, когато са пожелани от фундамента на икономиката и политиката. Революциите на плебса и аристокрацията, са винаги временни и задължително вредни за народите, които са ги допуснали. И това го знаем, че дори и го живеехме до неотдавна.
Не знам отговора. За съжаление не съм достатъчно визионер. Знам обаче няколко не отговора, а винаги е добре за яснота да се разчисти плявата от пътя, натрупана от онези, които искат да прикрият ямите по него:
Национализмът – радетел за връщане към националните държави. Той избуя в последните години като опит за решение. Тезата му – след като пътят няма желан изход, нека се върнем обратно. Това е утопията на най-реакционната част на обществата и решението на най-страхливите, опитващи се да запазят статуквото, което им гарантира власт точно на тях. Не напразно бе най-страстно прегърнат като държавна политика от държавите с мания за имперско величие и платено натрапван на останалите. Те, разбира се не вярват, че може да бъде реализиран, но го използват като стопер за убиване на скоростта на развитие, докато успеят да намерят за себе си някаква странична пътека.
Защо е утопия? Можете ли да си представите дори за ден съвременния свят без съвременната глобална икономика, глобални финансови операции, глобални комуникации. Представете си отделна държава днес, опитваща се да обезпечи съществуването си само със собствени производства, собствени финанси, собствени системи за сигурност, собствена медицина, наука… И светът, изграден от такива държави, чийто потенциал за развитие е ограничен до нивото на ресурсите им. Това не е връщане на зад, а ритуално самоубийство на нациите в полза на 2-3, или 4 империи. Същите онези, които плащат на ретроградните кръгове в обществата да въвлекат в злокобната игра заблудените и невежите.
Политика на силата – аз съм силен (по някакъв начин – икономически, оръжейно, дресирал съм фанатична нация, която няма за какво друго да живее, освен да служи на величието ми). Играчите са почти същите като по-горните, но плюс няколко по-дребни, изродени от жестоки диктатури, или религия, общества. Това са претендентите за обединители и преразпределители на света. Те са радетелите за налагане на политика без общочовешки ценности. Деморализаторите на все по-трудно оцеляващата политика на ценности, защитавана в Европа. Изборът на такъв път, е избор на лесното робство пред трудната свобода. Обикновено, такъв е изборът на маргиналите, желаещи да прехвърлят отговорността за живота си на някой друг – все едно кой и все едно как. Затова и производството на маргинали върви с непознати досега темпове.
Крайностите – анархизъм, червени, „тъмно“-зелени, кафяви, жълти и т.н. Изглеждат смели бунтари и радетели за нещо ново. Като се поразровиш, се оказва, че няма нищо ново нито в идеите, освен по-модерни термини и основания, нито в паричните потоци. Бунтарите се оказват най-обикновен слугинаж (на предишните две категории), независимо, че мнозинството от тях не го знаят и искрено вярват в уникалната си задача да променят света. Всъщност задачата им е само една – да рушат: институции, системи, структури, опитващи се все още да крепят онова, което реално съдържа демокрация и уважение към конкретната личност, а демокрацията винаги е по-слаба и неефикасна от насилието и диктатурата.
Цивилизацията на обществата бе изградена върху великата идея на простичкия Обществен договор – личната свобода се простира до границата, която не нарушава свободата на някой друг. Отнася се както до хората, така и до изградените от тях обществени формации. Днес той е подкопан и няма достатъчно авторитетни сили, които да го бранят, нито системи, които да го налагат безусловно. Политиката, основана на общочовешки ценности, ерозира. Не ме разбирайте погрешно. Политиката никога не е била и няма да бъде честна игра на светци-лидери, посветени на света. В нея има твърде много съглашателство, изкушения, задължителна корупция и сделки.
Има обаче разлика в името на какво се правят съглашателствата и сделките – дали, за да защитиш хуманността, свободата и правата с цената на всичко, или за да развържеш ръцете на насилието, диктатурата и безчовечността, на една всъщност доста ниска цена.
Е, протестиращите (в Европа), или повечето от тях, още не знаят за какво точно протестират, освен за това, че не желаят да живеят по досегашния начин и повече не могат да приемат безсмисленото тътрузене по път без изход, или такъв, завършващ с пропаст.
Те зададоха важния въпрос. Дано да имат, да имаме инстинкта, ума и зрелостта да отсеем правилния от отговорите, които мнозина ще се опитват да ни дават. Аз във всеки отговор ще търся един основен компонент, за да го приема, или отхвърля – доколко съдържа хармония и баланс, нужни за градеж, стабилност и развитие. Със сигурност няма да повярвам на никой с призив да рушим, пък после на чисто да му мислим.
В историята няма „на чисто“, в човешкия живот няма „на чисто“. Има поредица от избори, а в края оценката е само една – създал ли си поне едно функциониращо добро, или си разрушил всички базови устои на живота: семейство(общество), взаимоотношения, атмосфера(ниво на емпатия; политика), любов (постигнат реален личен свят; хуманно общество). Нарочно паралелно описах личния и обществения път. За да е ясно, че вторият винаги е функция от милиардите лични пътеки. И няма човек, комуто би могла да бъде спестена отговорността за избора му (освен при доказано умствено заболяване).
На добър час към 2019-та и нека да помислим за избора!
