Пенсионерките Вера Левадная и Нина Подрепная живеят на една и съща улица в село Циркуни, Източна Украйна. Преди началото на войната те са просто съседки, но окупацията, тежкият обстрел и животът без топлина и светлина ги превръщат почти в семейство.
Допреди година в родното им село живеят няколко хиляди души, но сега са останали много малка част от тях. Семействата на Вера и Нина са единствените жители на тяхната улица.
Циркуни се намира в покрайнините на областния център Харков – град, който за първи път стана свидетел на въоръжено насилие през 2014 година, когато Москва окупира Крим, а подкрепяните от Кремъл сепаратисти установиха контрол над големи части от Източна Украйна. След началото на войната преди почти година, регионът преживя няколко месеца окупация. Местните хора си помагат с каквото могат и се крепят един друг.
„Както се казва: „Не си купуваш просто къща, а съседи“, казва Нина, докато върви по калната улица към дома на Вера.
„Защото роднините са далеч, но съседите са наблизо. А ако имаш добри съседи, те винаги ще ти се притекат на помощ“.
Репортаж на Настояще время разказва как тези две жени, техните близки и село Циркуни оцеляват.
„Как удрят, как удрят, беше много тежко“
Вера Левадная и съпругът ѝ дори нямат време да се опомнят, когато руските войници нахлуват в селото. Заедно се скриват от обстрела във влажното и студено мазе на къщата. Стоят цяла нощ там, докато експлозиите стихнат. И досега не изваждат матрака – за всеки случай.
Именно от Циркуни руските сили обстрелват Харков. А, когато украинските военни започват да ги изтласкват, окупационните войски опустошават селото.
„Цяла нощ гледаш и гледаш – изглежда, че са се успокоили. А вечерта – как удрят, как удрят! Беше тежко, много, много тежко“, спомня си бомбардировките Егор Левадни.
И дори когато селото е освободено, е невъзможно да бъдат пуснати ток и газ – всички линии са прекъснати, а цялата територия е минирана. Обстрелът не спира през цялото лято.
Спасиха ни слънчевите зарядни устройства, донесени от доброволци, казват хората.
„Те ни помогнаха много“, казва Вера и показва зарядното устройство на перваза на прозореца, с което единствено са можели да заредят телефоните си.
А когато подаването на газ е възстановено, се оказва, че модерните бойлери не работят без ток и не могат да затоплят водата. Но Вера и Егор имат късмет – нямали са време да сменят стария си бойлер, който работи без ток, и ползват него.
Докато те се опитват да оцеляват, спасяват и животни.
„Тези котки вече са наши. Дойдоха от чужди изоставени дворове. Търсят места, където живеят хора и има продукти, топлина. Даваме им да ядат каша“, казва Вера.
Тя е приютила животните още в началото на войната. Съседите не са могли да ги вземат със себе си, бягайки от обстрела. И сега котките живеят в малка дървена къщичка на двора.
По време на окупацията готвехме тук за нас, сега е за кучетата.
Егор пък показва стара печка на дърва в задния двор на къщата:
„По време на окупацията готвехме тук за нас, сега е за кучетата – купуваме кости и им варим бульон с хляб“.
И Вера, и Егор вече са на над 70 г. Те са заедно точно 50 от тях, но няма да честват годишнината си, защото тази година не е за празненства.
„Отвикнах да пека“
Те обаче се събират с най-близките си – семейството на съседите Нина и Виктор. Но най-големият късмет за Вера е Нина.
„Ако са добри съседите, винаги ще се притекат на помощ“, казва Вера, отивайки до къщата на своята приятелка, с която сега са като семейство.
„Привет, златна моя, звездичке!“, казва Вера на прага и двете с Нина се прегръщат.
Когато започва окупацията, децата и внуците на Нина Подрепная са при нея. Те не могат да си тръгнат, защото се страхуват да не привлекат вниманието на руските военни. Още след освобождаването разбират, че около 10 техни съселяни са в неизвестност.
После дори не ни провериха документите, уплашиха се, тръгнаха по улицата и повече не влязоха при никого.
Един ден руски войници идват в дома на Подрепни, за да проверят документите им. Но точно тогава започва украински обстрел.
„Те попитаха: „Имате ли мазе?“ Съпругът ми отговори: „Да“. И ни последваха вътре. После дори не ни провериха документите, уплашиха се, тръгнаха по улицата и повече не влязоха при никого“, спомня си Нина.
През цялото време на окупацията тя и мъжът ѝ се отопляват със стара печка, която не са изхвърлили, защото е настоявала, че все може да потрябва.
„Нина казваше: Не се знае какво ще стане в бъдеще. И сега тя е много полезна. Не бихме могли да се справим без нея“, разказва Виктор.
Сега съседите пият чай и си спомнят как са посрещнали украинските военни, които освобождават селото.
„Излязох навън, а там стояха войници. Вера и тя изтича… Толкова млади бяха! Казах им: „Бог да ви даде здраве и дълъг живот“, казва развълнувана Нина.
Никой от съседните къщи все още не се е върнал у дома. Сега в Циркуни са пуснати и газ, и ток и за първи път от десет месеца Нина е опекла кекс. Казва, че не е много доволна как се е получил.
„Отвикнала съм да пека. Това е първият път от толкова време. Най-после проблясва светлинка…“, казва тя с надежда.
Сега двете с Вера и семействата им мечтаят само никога повече да не живеят под окупация и тяхната Украйна да е свободна и независима.
