Възрастта, при която българите отключват психични заболявания, е паднала. За съжаление тя е вече между 16 и 17 години. Консултацията с психиатър обаче е все още стигма, а трябва да се знае, че при психични проблеми понятие като „самолечение” няма. Коментарът направи в интервю за Дарик един от най-добрите психиатри в България от Клиниката по психиатрия в столичната Александровска болница д-р Росица Владимирова. В предаването „Най-добрите лекари” тя допълни, че психичната болест не е еквивалент на лудост, а е еквивалент на страдаща душа. „Душата на един човек има своите компенсаторни възможности и, когато те започнат да дават сигнали, първата помощ трябва да се даде именно от психиатъра, а не от джипито, невролога или психолога,” посъветва д-р Владимирова, която е с над 27-годишен опит в областта.
Константа ли са пациентите в клиниката, в която работите, или броят им се мени с годините?
Мога да ви кажа, че броят се мени и пациентите не са константа, защото в последните 10 – 15 години хората нямат тази стигма отпреди много години, че ти боледуваш от психично заболяване, и по-лесно достигат до нас, когато има проблем. Това, което мога да кажа, е, че тежестта на боледуване е различна през годините. Ако преди години психично болните боледуваха много по-тежко, защото нямахме шанса да лекуваме с модерни и хубави медикаменти, сега имаме този шанс. Затова картината и тежестта на психичните заболявания е много по-омекотена. Много по-голям е шансът днес нашите пациенти да преодолеят психичните си проблеми и да се върнат към нормалното си качество на живот.
Прави ли изключение психичното здраве на българина, когато го сравняваме с това на хората в развитите държави, или психичните проблеми не са чужди никому?
Не са чужди, така е. Аз мисля, че не правим изключение от това, което се случва в света. Българинът боледува от същите заболявания, от които боледуват американецът, австралиецът, китаецът. Разликата е, че действително стандартът на живот е един от рисковите фактори, които дават отражение върху стила на боледуване. Културалността ни на нас, българите, ни прави малко по-различни от всички останали етноси. Всеки етнос боледува по своя стил. Не можем да кажем, че еднакво боледуват българите, сърбите, македонците, албанците. Симптомите на психичната болест обаче са еднакви и по тази причина всички психиатри в света имаме еднакво гледище по отношение на психичната болест.
Подмладява ли се възрастовата граница, когато говорим за психични проблеми, и стресът ли е в основата?
Паднала е възрастта, в която все повече хора боледуват и мога да ви кажа, че за съжаление младото поколение е едно от уязвимите места за отключване на психична болест. За съжаление възрастта е вече между 16 и 17 години, дори имаше един период, в който се шегувахме колегите, че отделението по психиатрия се е превърнало в един гимназиален клас. Това е една от лошите характеристики на нашето време и тя не се отнася само до психиатрията. Подмладяват се и доста други болести. Възрастта вече стана един също много рисков фактор в почти всички области в медицината.
Все още ли консултация с психиатър у нас е понятие, трудно за възприемане от много пациенти?
Консултацията с психиатър е все още стигма. Ние все повече продължаваме да се срещаме с тази стигма. Опитваме се по всякакъв начин да я преодоляваме, защото психичната болест не е еквивалент на лудост, а е еквивалент на страдаща душа. Душата на един човек има своите компенсаторни възможности и, когато те започнат да дават сигнали, първата помощ трябва да се даде именно от специалиста, а не от джипито, невролога или психолога. Защото, когато има сериозна проява на страдание, то трябва да бъде оценено и професионално овладяно от специалист. Именно затова ние се стараем да смъкнем тази стигма пред хората, казвайки им, че нещата, които се случват с тях, са преодолими.
Когато говорим за тази начална фаза, терапията по-скоро словом ли е или е медикаментозна?
Те вървят заедно. Една сладка дума и от близък, и от психиатър е еквивалентна. Обикновено обаче при нас пристигат хора, които вече имат потребност от лечение, от медикаментозна терапия.
Работите в сферата на репродуктивната психиатрия, която се отнася до жени с психични проблеми и възможността да родят. Табу ли е все още тази тема?
Аз се радвам, че вече младите хора се отварят и, когато се случи нещо такова, когато има желана бременност, когато младата жена знае, че има проблеми, но има заявка за една желана бременност, тя не се срамува да дойде и да потърси помощ. Допреди няколко години това беше пречка пред много млади жени, които искат да раждат, но взимат медикаменти и често се влошава състоянието. Но днес науката е толкова напреднала, че ние разполагаме с достатъчно добри възможности. В нашата клиника има програма, която се занимава с превенция на тези заболявания при жени, които имат информирано съгласие за забременяване. Вече практикуваме тази програма дълго време и мисля, че досега не сме имали фалове.
Като говорим за ранна диагностика на подобни проблеми, можем ли да откроим някакви симптоми?
Ранните симптоми винаги могат да бъдат хванати от професионално око. Могат и да бъдат хванати от обкръжението на човека, който вероятно подава сигнали. Никога обаче на преден план не идва идеята – той има проблем, трябва да ходим на психиатър. Опитваме алтернативни методи, впускаме в нереални неща, с които можем да помогнем – врачки, гледачки, екстрасенси – опитваме се по всякакъв начин да направим контрапренос на това, което се случва, от страха от вероятността това действително да е така. Разбира се, че има ранни симптоми и ние трябва да реагираме на тях. Защото ако ги изпуснем, някак си нещата тръгват и като че ли трябва да се случи най-лошото, за да стигнем до психиатър.
Можем ли да говорим за самолечение тук?
В никакъв случай не можем да говорим за самолечение, няма такава опция.
Ако можехте да извършите промени в психичните грижи у нас, откъде щяхте да започнете?
Аз бих започнала от това хората да бъдат информирани за човешката психика, за нейните възможности и граници с едно обучение за това как човек да пази психичното си здраве. Но в това обучение трябва да бъдат въвлечени много институции, организации и много голяма част от населението. Не трябва да го има този срам, че ти имаш паник атака – ужас, какво ще правим сега? Тръгваме на кардиолози, ендокринолози, всичко възможно се търси… но никой не се сеща, че този човек е много тревожен и тази тревожност е в основата на това да се панира и да го е страх от това, че ще получи инфаркт, инсулт… и така се започва един порочен кръг, който ние психиатрите обираме.
Има ли формула, по която да запазим психиката си по-дълго здрава? Повтаряме си, че трябва да се притесняваме по-малко, но кой ли го прави…
Да, това е много лесно да си кажеш – не се притеснявай и не обръщай внимание. Няма конкретна формула, нито психиатър, който може да формулира някакъв стандарт по въпроса. Формулата за това да имаме психично здраве е един континиум от много неща. Тук влизат не само социумът на един човек, не само психологичните аспекти на неговото съществуване, тук влиза и неговата биология, а именно – гените, с които идва и си отива.
Оставате ли оптимист за българското здравеопазване?
Оптимист е едно много обширно понятие. За да можем да включим в това понятие всички хубави неща, те трябва да са налице. А, след като ги няма, няма как да оформим тази дума оптимист. Аз вярвам и много се надявам студентите медици, на които преподавам, да останат сред нас, за да има кой да ни лекува. Защото медицината в България, мога много ясно да го заявя, е на много високо ниво. Ние не сме по-лоши от специалистите в Германия, Англия и Белгия. Тук докторите си гледат работата и тази агресия и омраза, която понякога виждам спрямо бялата престилка, е нещо, което най-много сломява оптимизма ми.
Източник: bestdoctors.bg
