От няколко години насам Москва твърди, че НАТО обгражда Русия. Но можем ли изобщо да говорим за „обграждане“, когато става дума за едва 3,5% от границите на Русия? Ето още географски (и политически) факти:
Едно германско електронно издание, което е известно със симпатиите си към Путин, преди няколко месеца публикува обширна статия, в чието въведение четем: „НАТО иска да привлече нови членове на Балканите и в Източна Европа. С тази стратегия организацията иска да обгради Русия. Москва предупреждава за възможни последствия. Европейският континент е заплашен от дестабилизация.”
След това драматично въведение обаче четем единствено факти и предположения за влизането на Черна гора в НАТО и за отношенията на организацията с Македония и Сърбия. Човек неизбежно се пита: нима Черна гора, Македония и Сърбия могат да дадат съществен принос за обграждането на Русия? Отговор на този въпрос търси Йохен Битнер в „Ди Цайт”:
Обкръжават Русия? Нищо подобно.
„Нека първо да приемем думата „обгражда” буквално. Русия е страната с най-голяма територия в света – 16 милиона квадратни километра. По-голямата част от външните граници на Русия са крайбрежни – около 37 500 километра. Съвсем малка част от тази граница докосва границата на САЩ в Беринговия пролив. (…) На запад и на юг Русия има около 20 000 километра граници със съседни държави. Сред тях са три държави от НАТО с граници към Русия: Норвегия със 196 километра, Естония с 294 километра и Латвия с 217 километра. Общо 707 километра. Това отговаря на около 3,5% от сухопътните граници на Русия. Няма и следа от обкръжаване или обграждане. Географски погледнато, НАТО е обкръжил само една нищожна част от руската територия: енклава Калининград между Полша и Литва. С други думи, от географска гледна точка твърдението, че НАТО обгражда Русия, не само е невярно. В противоречие с географските факти то очевидно преследва съвсем друга цел”, пише Битнер.
Авторът добавя, че въпросното твърдение спокойно може да се нареди сред многобройните „теории на заговора” – естествено, ако съумеем да установим, че то и политически противоречи на фактите. Тъкмо на тези факти се спира коментаторът Кристиян Кройцер: „Фактът е следният: след 1991 година към НАТО се присъединиха дванайсет бивши комунистически страни. Но трябва веднага да се отбележи, че това стана в резултат от тяхното собствено настойчиво желание, а не под натиск, както беше навремето с Варшавския договор. При това Северноатлантическата организация, която тогава ги прие, смяташе Русия за свой партньор – а не за противник, когото трябва да обгражда.”
И още (гео)политика
На същото мнение е и Битнер, който в статията си уточнява: „В НАТО е спорен въпросът как да се действа по кандидатурите на Украйна и Грузия. Правителството на Джордж У. Буш искаше да стартира преговори с двете страни, но няколко европейски държави, включително и Германия, не бяха съгласни. Накрая, на срещата на върха в Букурещ през 2008 година, беше изработена компромисна формулировка, която гласи, че тези страни „ще станат членове на НАТО”. Кога и как обаче – това никой не знае. С други думи, фактът е следният: НАТО води политика на сърповидно разширяване край руската периферия. Но терминът „обкръжаване” предполага офанзивно намерение. А когато НАТО се разширяваше, такова намерение нямаше. Грубо казано: не толкова старите страни-членки тласкаха НАТО на изток, колкото няколко източноевропейски страни се стремяха към НАТО.”
