Между емоционалното и рационалното за майките на деца с увреждания и Валери Симеонов
Първо: Всъщност за всички е ясно какво точно каза Варели Симеонов. Избухването му бе по повод яхнатия от левицата напълно обоснован и дори закъснял протест на майките на деца с увреждания. Но левицата яхва и опорочава всеки протест, дори и най-неполитическия като този, защото по презумпция, откакто съществува, работи на принципа „целта оправдава средствата“. Достатъчно е да си припомним 23-та година, атентата в „Света неделя“, Народния съд, концлагерите… и по-късно: протестите срещу монополите, протестите на учителите, на миньорите (с тях не им се получи много-много)… Походът към властта, според левичарството от зародиша му, иска жертви, без значение кои ще са те. В основата на философията му е патологично жестоката идея, че животът на човек не ценност сам по себе си, ценност е когато се жертва в името на другите, на идеята и т.н. „Другите“ винаги се оказват точно определени.
Никой не може да обвини майките, че позволиха това „яхване“. В името на оцеляването на детето си всяка майка би използвала и дявола, ако трябва.
Всеки политик, не заслепен от собствените си емоции и не толкова концентриран единствено в собствената си личност, би трябвало да разбира това. Е, явно в случая не говорим за такъв политик.
Безмерната арогантност на Валери Симеонов дори не е в това, че се държа абсолютно незряло, като тийнейджър, който за да потуши в себе си бунта на хормоните, опердашва някой, който му се изпречи на пътя.
Проблемът е, че се разтовари, „опердашвайки“ най-слабия в „класа“, а това очертава една, меко казано, недобра личностна и психологическа характеристика.
Второ: На дневен ред за майките на деца с увреждания е изборът на приоритет. Ако изберат за свой приоритет наказването на един политик, който, според мен, вече се наказа сам, наказа и коалицията, която представлява, следват едни рационални последствия. Ако изберат като приоритет гласуването на Закона за личната помощ и хората с увреждания –
други. Проблемът е, че при така сложилата се ескалация, не могат да изберат и двете. За съжаление, не могат.
В първия вариант ГО наказват. Правителството пада. Страната минава в режим на предсрочни избори. Законът не влиза за гласуване. За минимум половин година, а опитът показва поне 10 месеца, институциите на практика спират да работят, включително свързаните с децата с увреждания. Догодина новият парламент започва работа по нов Закон,
който някога ще влезе в пленарна зала. С нови протести срокът може да се ускори има-няма с 2-3 месеца, но най-рано след година и половина.
Според проучванията, новият парламент няма да се отличава много от сегашния, просто защото няма реална алтернатива. И на мен не ми харесва, но е факт.
Във втория вариант: Действат на първо място за приемането на Закона – съвършен, несъвършен – все е стъпка напред и продължават да работят за адекватните му промени, когато практиката покаже слабите места. Валери Симеонов го наказват на следващите избори.
Третият вариант е идеалистичен. Иска ми се да вярвам, че е възможен, но би бил проява на политическа зрялост, която някак не ми се вързва към настоящата картинка. Той е: Валери Симеонов осъзнава колко нелепа е била реакцията и колко погрешен адреса на шамара и подава оставка сам, без да вади партията си от коалицията и управлението. С други думи – показва, че може да носи отговорност като човек и политик за допусната грешка. Доказва, че е било грешка на характера и темперамента, а не на личността му.
Би било красиво, въпреки грозотата, която го е наложила. Даже би било повод за надежда, че политиците, които избираме, могат да израстват и да се развиват. Следователно и ние като нация израстваме и се развиваме, ако можем да избираме и такива политици. Всъщност този вариант е най-рационалният и точно по тази причина е малко вероятен. И това е истинският проблем на всички нива в обществото и държавата ни – неспособността за рационални решения и действия.
