Инвалидът е като, човек захвърлен на сал недалеч от брега.
Покрай него, навътре в морето минават големи през-океански кораби. Хората в тях не го забелязват . Те нямат усещане за бряг. Те имат усещане за лукс. Иначе в луксозните ресторанти , пиейки питиетата си, много красиво говорят за нови брегове и щастливи хора. Някои от тях се вдъхновяват пред публиката. Но погледнати от страни приличат на бездарни поети, които четат статистически отчети. Вдъхновението идва от сърцето и от хората.
По – на близо минават по малки кораби. Понякога някой пасажер или моряк свободен от вахта, го забелязва в далечината. Помахват някакси вяло и смутено, незнаейки какво да правят. Чувстват се неловко.
Най често покрай него минават лодките на рибарите. Лодкарите го питат.
-Как си? Имаш ли храна и вода?
– Имам. Не се притеснявайте.
– Имаш ли нужда от нещо?
– Имам нужда от блага дума. За щастие лодките покрай мен са много. Всеки ден някой ме посещава и разговаря с мен. Благодарен съм. Много сте мили.
Човекът по цял ден се препичаше на слънце. Понякога ставаше непоносимо жарко. Но той знаеше, че след силния припек следва дъжд. Когато заплющяваха първите капки на дъжда той се радваше. Дъждът завладяваше пространството. Мокър до кости той вече очакваше отново слънцето да го изсуши. И му се радваше, забравил вече колко силно печеше.
Ветровете лашкаха сала във всички посоки. Той нямаше възможност да им противодейства. Но той се научи да познава ветровете.
Имаше ветрове за хората ветропоказатели. Те следваха вятъра. Те мислеха само за своето оцеляване.
Имаше ветрове, които издигаха хората мечтатели. Те летяха на крилете на своите мечти. Когато вятъра спираше те падаха на земята, но трудно се задържаха прави. Не бяха стабилни. Не знаеха на къде да тръгнат.
Не стояха стабилно на земята.
Имаше силни ветрове, които духаха в гърдите на други хора. Упорито и силно духаха. Но хората стояха здраво на земята. Леко навели глави напред, приведени за да устоят на напора на вятъра. Сякаш бяха се сраснали със земята. Вятърът не ги
жалеше. Беснееше. Мъчеше се да ги събори. Не успяваше. Най – после уморен и ядосан спираше и им се прекланяше. А те следваха своя път напред.
Вълните издигаха сала нагоре. След това го спускаха надолу. И отново. Нагоре . Надолу. Това беше неговото усещане за живот.
Вечер морето се успокояваше. Човекът се унасяше.
Сънят го покоряваше. Отпращаше го в един по – раншен негов свят.
А човекът в съня си беше на брега. Здрав, млад и силен той се спускаше от върха на дюната. Влачеше крака по топлия пясък в очакване на прегръдката на любимото море. Бавно нагазваше. После тръгваше навътре. Когато водата стигаше да главата му за почваше да подскача, поемайки въздух и след това отново се спускаше до дъното. След известно време тази игра беше вече невъзможна и той започваше да плува. Плуваше бавно, с ритмични движения. Стотина –двеста метра му трябваха за да се измъкне от обхвата на спасителя на плажа.
След това се отдаваше напълно на морето. Ритъмът го унасяше. След около километър вече хората на плажа зад него не се
виждаха. Плажът беше една широка огряна от слънцето ивица. За сметка на това носът, който от брега изглеждаше далечен беше редом с него на около стотина метра в ляво. Когато времето беше спокойно и слънцето грееше откъм морето под него се виждаше друг свят. На два – три метра под него имаше скали обрасли с водорасли. Те се редуваха със пясъчни пространства. Също както поляните в гората. Там се стрелкаха неголеми риби без да му обръщат внимание.
Понякога се гмуркаше. Въртеше се под водата и се правеше на делфин. Тази игра го правеше още по близък с морето. Това беше едно единение на човек и море, което на брега няма как да усетиш.
Така плувайки бе стигнал до другия плаж, който беше в подножието на висок бряг. Но той беше на 500 – 600м навътре от него. В същност не навътре, а навън, защото той беше вътре. Още около километър – километър и половина и той стигаше до друг по – малък нос. Като се изравнеше с него вече се виждаше кулата на младежкия лагер, а в дъното на широкия залив и приморския град. В младите му мускули вече се усещаше умора. Трябваше да преплува още около километър за да стигне до кулата. Накрая главата му вече се смесваше с главите на къпещите се край брега летовници. Тогава спускаше крака за да стъпи на твърдо.
Чуваше се българска и чужда реч
При бурно море този преход беше труден. Трудно беше началото. Трябваше да преодолее един път собствения си страх и втори път – спасителите, които тогава ставаха по – бдителни.
Навътре в морето вълните са още – по силни. Те люшкаха тялото му . Плуването се превръщаше не в удоволствие, а в своеобразна борба за оцеляване.
Под него нямаше скали и „полянки”. Той се намираше в една маса от вода, водорасли и пясък. Видимостта бе слаба. Поради вълните губеше ориентация. Случваше се вместо покрай брега да плува навътре в морето. На гребена на някоя вълна осъзнаваше посоката и коригираше курса. Това му костваше сили. За да пести сили сменяше стила с друг – брус. Така почиваше малко, но за сметка на това напредваше много бавно.
Нямаше друг избор. Трябваше да плува.
– Колкото и да се мръщиш ще те преодолея – говореше си той с морето.
Продължаваше упорито напред, докато най – после на гребена на вълните започна да вижда червения флаг на кулата. Това го успокои до някъде. След известно време плуване очакваше да
види къпещите се край брега, но тях ги нямаше. Вече виждаше брега, но не смееше да спусне крака да стъпи , защото не можеше да прецени дълбочината. Ако потъне под вълните може и да не може да излезе. Затова със сетни сили плуваше докато най – после докосна пясъка с ръка. Сега вече беше безопасно. Емоцията е велика, когато докоснеш с краката си пясъчното дъно. С мъка се довлече на няколко метра от развълнуваното море.
Седна на пясъка с голямо облекчение и смъкна плувката от главата си. Дишаше тежко с облекчение. Към него се приближаваше спасителя и той знаеше какво ще последва.
– Ти пък откъде се появи? – ядосано викаше спасителят. Млад мъж може би на неговата възраст.
– От другия плаж.
Мълчаливо изслуша упреците.
Премръзналото му тяло се наслаждаваше на не толкова силното слънце проникнало през облаците.
Почиваше малко и след това ставаше и тръгваше бавно по мокрия пясък. Вървеше на ръба между водата и сушата. Вълните вече бяха в краката му.
– Аз казах ли ти! – с известна доза гордост каза той на морето.
Гледаше младите момичета на плажа и им се радваше. А може би и те го заглеждаха. На края на плажа тръгваше обратно. На обратния край на плажа имаше скали и тясна пътека, която водеше нагоре над скалите. Издигайки се след 40 – 50 метра пътечката си проправяше път през букова гора. Пътеката беше тясна и от време на време в краката му се търкаха острите листа на див чемшир.
Такъв чемшир няма във вътрешността на страната.
Пътечката криволичеше между дърветата. От едната страна се виждаше морето, в което беше преди час. Сега обаче го гледаше от горе. И отгоре му се радваше. От дясно през дърветата се виждаше шосето и в обедното безвремие се чуваше ръмженето на някой автомобил. Той не знаеше защо, но тези автомобили като че ли не бяха на мястото си. Пътечката достигаше най – високата си точка и от там вече се виждаше неговия плаж и неговото селище.
Гледаше от високо и се радваше. Светът беше негов.
Човекът се събуди Салът беше достигнал почти до брега. На ръба между пясъка и водата. Искаше да спусне крака в хладката вода. Той беше забравил, че е инвалид.
Душата му беше между съня и действителността. Душата му копнееше за морето. Морето си беше негово. Никой не можеше да му го отнеме. Той беше щастлив.
Април 2014г.
Стара Загора Антон Кавалджиев
