Повярвай – искрено и открито, и светофарът веднага ще светне в зелено, за да ти даде път към безкрайността. Когато ВЯРВАШ, ти ставаш елемент от единната Вселенска система, която на всеки кръстопът в живота, във всяка ситуация и в моментите на избор ще ти подскаже вярното решение. Тогава наистина ставаш ЧОВЕК с главна буква, създаден по образ и подобие на Твореца, и отваряш светлото Начало в душата си, насочено към Любовта и Съзиданието.
ВЯРАТА е състояние на твоя вътрешен дух. Тя е универсално понятие, фундамент, основата на всички основи и свързващият елемент на останалите звена в една верига, която е и ЧОВЕШКАТА СЪЩНОСТ. Без Вяра просто висиш в пространството – зависваш като компютър, изтръгнат от локалната и глобалната мрежа.
ВЯРАТА е безгранична възможност да бъдеш, а не да изглеждаш; да живееш, а не да съществуваш; да вървиш на светло, а не да се луташ в тъмнина.
***
…Беше преди няколко години. Тогава той беше толкова погълнат от една голяма сделка, че не разбра веднага смисъла на ставащото. Майка му в болница – това беше гръм от ясно небе! В рейса внезапно ѝ прилошало и я приели в безсъзнание.
Той незабавно заряза всичките си ангажименти и влетя, без да чука, в кабинета на завеждащия отделението по кардиология.
– Масивен инфаркт. Тя е в реанимация… Показателите ѝ са много лоши, правим всичко възможно, но… Не искам да ви давам излишни надежди… – внимателно започна докторът.
– Какво ви трябва? Пари, лекарства, най-добрите специалисти? Само кажете!
– Проблемът е в друго – сърцето ѝ е много слабо. Остава ни само да се уповаваме на Божията помощ… Не губете надежда! – непохватно го успокояваше завеждащият.
Пренебрегнал болничните правила и забрани, той се вмъкна в реанимацията. При вида на крехкото майчино тяло, което се губеше на фона на широката метална кушетка и омотано с безброй кабели, сърцето му се сви от болка. Тя лежеше в безсъзнание с включен апарат за командно дишане, някак изсъхнала, посивяла, съвсем стопена и угаснала на практика само за един ден. А може би е било така отдавна? Може би той, денонощно зает с работите си и вечно навит като пружина (тя казваше така), не го е забелязвал? В най-добрия случай, веднъж седмично – краткото му обаждане с формалния въпрос „Как си?“, припрените „отбивания“ при нея по празниците, затова пък – тлъста месечна сума „за живот“, която тя винаги приемаше с голяма съпротива и със сълзи в очите: „Благодаря ти, сине, но не ми трябва!“
„Какво ѝ трябва тогава?! – искрено недоумяваше той след поредното „сражение“ с упоритата си майка. – Най-сетне живее в хубаво, удобно жилище, наслаждава се на пълна свобода, няма парични проблеми, яде каквото ѝ се иска, почива си както ѝ се иска. Какво не ѝ стига?“
Едва сега, в реанимацията, уловил тънката, почти прозрачна ръка на майка си, той най-сетне разбра: не ѝ стигаше ЛЮБОВ! Неговата топлина, внимание и чувства не можеха да бъдат компенсирани с никакви пари и други материални облаги. Кога беше говорил с нея за последен път?… Просто така – от сърце, седнал в уютната ѝ кухня на чаша билков чай, който тя запарваше в смешното си чайниче на цветя. И при това, без тайничко да поглежда часовника си на всеки пет минути и без да се разсейва с непрекъснато звънящия мобилен телефон. Дори не можеше да си спомни кога се е случвало…
„Какво изобщо знаеш за мен?“ – един-единствен път с болка в гласа го попита майка му в отговор на негов незначителен упрек.
И наистина, какво знаеше той за тази жена, която го беше довела на този свят и му беше посветила живота си, а след това тихо и незабележимо се беше отдръпнала настрана? С какво живее, с какво диша, за какво мечтае, какво обича и какво всъщност ѝ се иска? Той така и не си беше направил труда да разбере – все нямаше време…
– Майчице, само не си отивай! Дръж се, много те моля! Толкова си ми нужна… – прошепна той и нежно целуна хладната ѝ ръка. – Скоро ще се върна, потърпи малко… Ще бъда с теб.
Той твърдо реши да бъде в болницата с майка си толкова време, колкото е необходимо за оздравяването ѝ. Непоколебимо вярваше в това. Тя не може да умре!
Не му беше трудно „да се разбере“ с персонала в болницата, че ще бъде в реанимацията не само през деня, но и през нощта.
Клим прекосяваше с бързи стъпки пустеещия болничен двор. Изведнъж някъде съвсем близо до него се разнесе тих звън. Лек и мелодичен, той разсече мразовития въздух и след малко се изпълни с цялото кристално разногласие на камбаните, като докосваше невидими струни в душата и отекваше в самото сърце… В малката църквичка на територията на болницата бе започнала вечерната служба.
Тръгна подир този звук като хипнотизиран и неочаквано за себе си се оказа в църквата. В мекия полумрак пропукваха свещи, осветяващи величавите ликове на светците по старите икони, миришеше на тамян и цареше невероятен покой. Приличаше на полузабравена картина от ранното му детство – с оживели аромати и усещания. Навремето, много отдавна, майка му понякога в неделя го водеше в малката църква недалеч от дома им. Харесваше му да разглежда позлатените стенописи, да вдишва този успокояващ мирис и самичък да пали свещ до Разпятието.
Като от някакъв вътрешен подтик, Клим поръча служба „за Здраве и Спасение“, купи свещи и се приближи до иконите. Той не беше запознат с атрибутите и обредите на вярата, не знаеше думите на молитвите и не беше свикнал да моли за помощ – още повече пък безмълвните светци. Но сърцето самό му подсказа правилните думи – те се лееха от дълбините на съществото му, отразявайки всичките му чувства, молби и желания. Клим дори не забелязваше дали произнася на глас или безмълвно шепне само с устни: „Господи, помогни! Дай ѝ здраве и спасение…“ Колко време се бе молил тогава? Минута, две или значително повече? „Не ѝ позволявай да умре! Моля Те!“ Вярваше ли в този момент? Трудно е да се каже – той не знаеше как трябва да бъде в действителност. Но чувстваше, че душата откликва на зова на сърцето и се отваря все повече и повече за благодатния поток, идващ някъде отгоре – от позлатените църковни куполи. Заедно с това растеше и крепнеше увереността му, че ВСИЧКО ЩЕ Е НАРЕД. Може би точно това е ВЯРАТА?
Той излезе от църквата с лека и светла усмивка – тежестта, притиснала гърдите му, изчезна. Вече по обратния път, когато се връщаше в болницата, той отново свърна към църквата и напълни бутилка светена вода от малкото изворче в двора, като несъзнателно се огледа на всички страни – дали някой не е забелязал неговата „минутна слабост“.
Клим прекара в реанимацията няколко денонощия, без да се отделя от майка си и за миг. Тихо ѝ говореше, оправяше завивката и без да знае защо, периодично ѝ бършеше лицето и ръцете с водата от църквата.
На третия ден му се стори, че клепачите на майка му потрепнаха. Подчинявайки се на някаква вътрешна сила, той накваси с водата напуканите ѝ устни. А през нощта краткият му сън бе прекъснат от лекия допир на топлата ѝ ръка. Клим рязко отвори очи. Майка му, вдигнала с усилие ръка към главата му, едва чуто го попита: „Как се чувстваш, сине?“ И той се разрида – за първи път през целия си живот като зрял човек, без да сдържа горещите потоци на сълзите и чувствата си.
Майка му помоли за Библия. По-точно той я попита какво ѝ се иска. След смутения и плах отговор той още в ранни зори се отби в познатата църква и купи тази книга, като отново сърдечно се помоли със свои думи пред иконата на Спасителя.
И най-неочаквано тя му поиска прошка. Беше толкова искрено и сърдечно, сякаш наистина се беше провинила в нещо пред него. Но всъщност той трябваше да каже на майка си думи на разкаяние за онова, което най-после успя да си признае! Вероятно тя цял живот беше чувствала, че в душата си той постоянно я осъжда: за това, че не е живяла както трябва и е правила всичко погрешно; че е родила дете в горда самота; че толкова дълго е търпяла деспотичния му втори баща, без да се реши да си тръгне…
След известно време той отскочи за половин ден до офиса по неотложна работа, а когато се върна в реанимацията, майка му я нямаше. Краката му се подкосиха, дъхът му секна…
– Извинете, Клим Александрович, не успях да ви се обадя – виновно каза лекуващият лекар, забързан към него. – Тя се почувства много по-добре, състоянието ѝ се стабилизира и решихме да я преместим в болничната стая. Поздравявам ви, най-страшното е зад гърба ѝ!
Източник: Гнездото.ком
Откъс от книгата „Кръстопът“ на Владимир Чеповой, изд. Гнездото
