Посетителят натисна звънеца и тутакси вратата се отвори. На прага застана едно 10-годишно момче.
– Тук ли живее Душко Запрянов бе, малкият? – попита високо човекът с коженото яке.
– Да…
– Е, щом е тъй, покани ме да вляза де, какво ме зяпаш като теле! – почти изруга новодошлият и пристъпи напред.
– Ами заповядайте, чичко…
Вратата хлопна зад гърба на двамата.
– А сега покажи ми къде е банята…
– Но защо бе, чичко? – запелтечи малкият, изненадан от това неочаквано и насилствено посещение.
[ad id=“225664″]
– Как защо, бе? Тю-ю-ю, викат човека, пък не знаят защо…
– Но аз наистина не знам – отвърна момчето, готово да се разплаче.
– Виж какво, байновото. Аз съм от предприятието „Битови услуги“. Дошъл съм да ви прегледам бойлера. Повреден бил нещо… Панимайш? А сега ме води да го видим – рече по-кротко гостът, вмъкна се в банята и застана пред домашното отоплително съоръжение. С вещината на майстор представителят на „Битови услуги“ започна да върти крановете, оглежда тук и там, пуска и спира водата и накрая, озадачен, извади още веднъж заявката, прочете я и попита с едва сдържан глас:
– Слушай бе, нали това е блок „Еделвайс“, вход „А“, пети етаж?
– Да.
– И тук живее лицето Душко Запрянов?
– Да.
– Тогава, защо дявол да го вземе, сте ме викали, когато бойлерът ви е здрав и не се нуждаете от ремонт?
– Но кой ви е викал бе, чичко?
– Как кой? Ами тази заявка, да не би да съм я писал аз!
[ad id=“263680″]
Малкият пое бележката, прочете я на глас и като помисли малко, възкликна:
– Но това е почеркът на дядо Душко. – После, като помълча малко, добави с умъчнен глас: – Но него вече го няма.
– Как така го няма?
– Ами почина преди три месеца. Но като назовахте Душко Запрянов, аз помислих, че търсите мене. Нали съм кръстен на неговото име… А колкото до бойлера, наистина беше повреден тази есен, но дядо чака, чака, па като видя, че няма да дойдете, докато беше жив, извика един друг чичко, и той го поправи.
Човекът с коженото яке трепна. После разтвори още веднъж заявката, където се мъдреше датата 3 октомври 1972 г., изтърси една нецензурирана ругатня и без да си вземе довиждане, изскочи на улицата.
Автор М. Керемедчиев, вестник Дунавска правда, 1972 г.
