През 1989 стотици хиляди българи от турски произход бяха принудени да се изселят в Турция. Днес все повече от тях се връщат обратно. Нашата репортерка Вилдан Байрямова се срещна с някои от завърналите се изселници.
„Не можахме да обикнем Бурса. През цялото време мислехме само за България, макар че бяхме брутално изгонени. Затова като чухме за 10-ти ноември, веднага стегнахме багажа и тръгнахме към демокрацията“, разказва 70-годишният Нури Фейзуллах, пенсиониран учител от Момчилград. Семейството му е прекарало едва няколко месеца в Турция. То е едно от първите завърнали се обратно в родината. Навремето на границата имало и посрещачи от ДС, разказва Фейзуллах. Но те съдействали за превоза само на своите хора – на доносниците.
През 1978 Нури Фейзуллах дръзнал да търси сметка от Тодор Живков за смененото име на родното му село Кабиле, записано вече като Светлен. Три дни по-късно бил арестуван от ДС в Кърджали. „Още тогава предчувствах, че върху нашето малцинство ще бъде оказан натиск, несправедливостите ставаха все по-сериозни“, разказва той. Когато успял да си купи парцел в южния български град, Фейзуллах нарекъл шеговито района „Сабра и Шатила“. Четири дни по-късно отново го привикали в ДС. На разпита негов състудент го предупредил да не си отваря устата, защото никой нямало да го спаси. „Тогава изтръпнах. Беше 1980 и пак се замислих какво ли ни готвят, щом ми искат обяснения за казани думи. В началото на декември 1984 ме уволниха от работа поради непригодност, а в края на месеца започна кошмарът на т.нар. възродителен процес“, спомня си пенсионираният учител.
Перипетиите на Нури Фейзуллах нямат край. Той и съпругата му, детска учителка, са били осъдени на принудителен тежък физически труд. Пет пъти е призоваван на съдебно дело заради това, че е купил „Лада“, конфискувана после за нуждите на МВР в Стара Загора. В края на май 1989 получава заповед незабавно да напусне страната със семейството си.
Нури Фейзуллах показва присъдата си
Семейство Фейзуллах получава паспортите си с „предимство“, „помагат“ им да прередят дългия бежански керван пред границата и бързо се озовават в Турция. Заедно с много други изгонени, които сега напират да се върнат завинаги в България.
Навремето новината за сваления от власт Тодор Живков вдъхнала огромна надежда и на Мехмедали Рамадан – бунтаря, прокуден насила в Германия и установил се в Швеция. „Предлагаха ми дом и работа, но вестта за дошлата демокрация ме върна – родина е това. После дойдоха разочарованията. Правителствата се сменят, а още тъпчем на едно място“, казва той, но не съжалява, че се е върнал в България.
Членството на България в ЕС – магнит за мнозина
Днес завръщащите се от Турция изселници стават все повече. Те ремонтират изоставените някога къщи, купуват имоти, запчоват бизнес. Ако през 2002 ставаше дума за единични случаи, то през последните години са хиляди.
Напливът за български документи може да се види всяко лято пред гишетата на паспортните служби. Опашките се вият с денонощия, правят се списъци на чакащите, повечето от които са изселници. „Българската лична карта е свобода по европейски, за такава в Турция дори не мечтаем“, казва Несрин Йозтюрк от Бурса. Според данни на Националния статистически институт, през 2013 година най-голямата част от общо 26 615 имигрирали в България са хора с турски паспорти – 26,5% от новите заселници са граждани на Турция. Броят им нараства трикратно през 2014. И днес процесът продължава все така динамично. Масово се завръщат обаче най-вече изселниците от област Кърджали, подобно явление не се наблюдава в другите етнически „смесени“ райони в страната.
Нури Фейзуллах разказва за племенницата си Айла, университетски преподавател в Бурса, която по време на „голямата екскурзия“ била бебе, но след няколко гостувания в България поискала гражданство и обявила, че иска да заживее в страната. Той допълва, че хората се връщат не само от любов към земята си, те бягат и от стреса в големите турски градове и потъват в уюта на родния край.
Новите къщи и носталгията
„Не можеш да заспиш, умът ти е в България. Заспиш ли – сънуваш селото, баирите, насън ти мирише на Родопите, криле да имаш само и да полетиш обратно! Камъкът си тежи на мястото, парите не топлят“, спомня си Шефкет от село Боровица. В Турция е бил шофьор на камион на голяма фабрика, живял е сам в Истанбул и карал автобуси до бивша Югославия и Русия, печелел добре. „Но тук е друго, селският човек си иска въздуха и зелените хълмове“, казва той и сочи планината отсреща, в която се завърнал преди пет години.
В ардинското село Брезен още разказват историята на 91-годишния Исмаил Хаджимурат, който през 2001 се завърнал, за да дочака края на живота си на родна земя. Съпругата му починала тъкмо преди да поемат с бежанския поток към Турция през лятото на 1989 година и той заминал с децата си. Там обаче самотата го смачкала – нямало с кого да поговори, не можел да се разхожда, а мисълта за село не му давала мира. И се върнал, за да дочака кончината си.
Кметът на община Черноочене Айдън Осман твърди, че през всичките години е имало такъв процес. „Масовото завръщане обаче започна, след като множество нашенци в Турция се пенсионираха, а там това става още на 45-годишна възраст. Те живеят в българските си жилища почти целогодишно, 9-10 месеца са тук, стегнаха имотите си, обработват ниви и градини. А това е инвестиция в общината“, посочва кметът.
Сред завърналите се има и много млади хора, които по време на „голямата екскурзия“ са били деца. Община Черноочене е вероятно най-слабо засегнатата от изселването – към 1989 населението е наброявало около 15 000 души. Но пък в този район е регистрирано и най-интензивното завръщане, сега по постоянен адрес жителите са 16 500. Преди шест години едно младо семейство окончателно се е установило в Черноочене и е основало фирма за дограма, която вече изпълнява поръчки и от други съседни региони. Друго пък се заело с животновъдство, има ферма с 30 крави.
Голяма част от завърналите се хора се захващат със земеделие – обработват наследствените си ниви, наемат и общински земи. „Друг е въздухът тук, други са хората и отношенията. В Турция бяхме самотници, празниците ни се отбелязваха само в семейството, а тук цялото село се събира заедно. Тепърва хората ще проумеят плюсовете и уюта на малкото населено място, но носталгията остава на първо място“, казва Меджнун, който също се е завърнал преди няколко години.
В последно време все повече стават изселниците, искащи промяна на статута на земеделските земи с цел строителство на нови къщи и кооперации. През последните години в кметството всяка седмица пристигат писма от правосъдното министерство. Те касаят изселници или потомците им от междудържавните спогодби, последната от които е от 1978 година. Те искат документи за временно пребиваване в родните си селища или в градовете и селата на покойните си родители и по закон имат право на такова в срок от 3 години. В кметството в Черноочене има средно около 30-40 подобни случая годишно.
Някои от новите къщи в Черноочене
Младите искат двойно гражданство
В началото на февруари 2018 ДПС внесе законопроект с идеята да се създаде ускорен ред за възстановяване на българското гражданство, касаещ особено много изселниците от 1950-те и 1970-те години, установили се в Турция по силата на двустранните спогодби. Този пореден опит приключи с парламентарно фиаско за авторите му, макар те да смятаха, че законопроектът ще хармонизира българското законодателство с европейските стандарти и няма да има дискриминация по национален или етнически произход.
Дни по-късно действащата в Турция програма за електронно правителство отвори нова опция, с която имигрантите могат да разследват родословното си дърво. Потомци на заселниците от Европа се надигнаха да кандидатстват за двойно гражданство. Най-активни са потомците на изселниците от България, които някои български кръгове определят като нежелани пришълци.
Източник: Дойче Веле
